СЛЕДА
В памет на баща ми!
Пак залязват слънца. И изгряват луни.
Пак ни кимат – така, отвисоко.
Накъдето погледна – напред и встрани,
все до мен си. И все си наоколо.
Тишината вали. А сред нея си ти.
Пак на конче играем със тебе.
Не. Не плача. А просто блести
във очите ми спомен потребен.
Ето – вече съм мъж. Но за тебе съм пак
онова недорасло момченце.
Оня плах и несигурен, вечен хлапак,
който смисляш и сутрин, и вечер.
Възмъжах. Побелях. А пък ти остаря.
Ни веднъж не простена от болка.
Просто искаше с мама и с мойта сестра
да не знаем как страдаш. И колко.
По следата, която остави ми ти,
днес вървя. И те чувствам до мене,
във очите ми споменът все ще блести.
А наоколо – вятър ще стене.
И когато запаля ти свещ сутринта,
погледни през цветчетата чисти –
ще премина по своя път аз през света
във душата си с твоите истини.