ТВОЯТА ЗВЕЗДА
В памет на баща ми!
Пак сме сбрани край масата. Мама реди
вкусотии от селската избица.
Твоят стол е на мястото – както преди.
И навява поредните изблици
на премерени спомени с вкус на тъга –
ето – вдигаш гореща наздравица
и шуми вино в чашите. Както сега.
Ала глътките днес ме задавиха.
Не е същата масата. Кой ти седи?
Ще се пръсне от виното чашата.
Мама песни тракийски сега не реди,
сякаш в друга сме къща. Не в нашата.
Сякаш някой през гърлото мен ме държи.
И не виждам рецепта за справяне.
Тишината – на масата, свита лежи.
Сякаш гузна без твойто “Наздраве” е.
Уж уютът е същият – селският двор,
сред градинка с доматки до лучеца.
С подранило петле във кокошия хор,
сред задявки на котки и кучета,
а е скъсано нещо завинаги в мен!
Как тежи тишината на спомена…
Но над бедния вятър – самотен, смутен,
блясва нова звезда – незадомена.