ЗА ЖИТЕЙСКИТЕ ВИРАЖИ
На сина ми Ростимир
Летях си все тъй остро по виражите –
съпруг и син, баща, ченге, поет.
Каквото и да искате да кажете –
през Март ударих скромни петдесет.
И не, че вече ставам за отписване.
Аз още имам сили за борби.
Но важно е, че щом на мене писне ми
/и този ден ще дойде може би/,
ще седна покрай всички аз със себе си,
на възрастните туй им се числи –
спокойно ще решавам дълги ребуси.
Ще знам, че съм в добри ръце, нали.
Че палавникът – оня, дето с прашката
и с вехтия любим велосипед
все падаше и ставаше юнашката,
в Април стъкми ги двадесет и пет.
Та още аз летя си по виражите.
Но знам, че ако дойде оня ден
и всички вие някак се откажете –
един млад мъж ще мисли все за мен.
Аз бащински подготвил съм му пистата –
във здраве да поеме в своя път.
Той знае – обичта ни, тази – чистата
не могат разстояния да спрат.