В ОРЕШНИК
Тихо седнах привечер във скута на здрача
и обгърна ме дъх на косено сено.
А зад мене, във тъмното нейде, свирачът
занарежда красиво жътварско хоро.
Бях по риза и вятърът тихо я грабна
и развя пред лицето ми вечерен хлад.
А душата – затворник, за селското жадна,
се залюби със целия приказен свят.
Бе красиво. И истинско някак си беше,
обладан бях от минали, детски мечти.
Във нощта приказлива вода ромолеше –
спомен жив от неспирните селски чешми.
Нощ – картина. Щастливи минути броеше.
Вдишвах селското с пълни, широки гърди.
Там сред здрача, притихнало, селото спеше.
А звездите му пееха, както преди.