НЕДОСЪНУВАНО СТИХОТВОРЕНИЕ
В памет на всичките ми починали близки!
Тихо скитам из село с уморени нозе,
с изподраскано чело. Тъй сънят ми ме взе
и отведе ме в къщи, във един топъл свят.
После тихо завръща колелото назад.
Там на баба ми станът още песни тъче –
сякаш тъкмо подхванат напев тих на врабче,
с който тежко кросното – там, във оня салон,
още сбира доброто и му дава подслон.
И онази совалка покрай мене снове.
Уж сънувах за малко, пък събра светове.
Първо тръгна през двора, през бръснарския стол
с дядо тя поговори и с бръснача му гол.
Ах, каква късметлийка – поотърка се тя
и в една табанлийка. Есента заехтя.
Сякаш чувах във мрака песента на Яшар.
Всъщност дядо ми трака – дялка нечий самар.
Даже в прашния ъгъл, попревил колене
/Не. Не съм се излъгал./ Тъй изглежда поне –
аз зарит в стърготина, със маткапа въртя.
Палма някъде мина. След това заскимтя.
Тъкмо спря автобусът и се хлопна врата –
нещо сякаш издруса и сънят отлетя.
Татко, щеше да минеш през съня ми и ти.
Но със теб се разминах. И през тежки врати
моят сън ме заключи и остави ме пак
на любов да се уча сам във късния мрак.