НА ИЛКО
В памет на Илко Карайчев
Когато вън пропяваха петлите
и тръгваше денят от свойта стряха,
внезапно се затвориха очите
и устните, които скоро пяха.
Внезапно някак спъна се животът
и презглава се врътна. На кълбета.
Мечтите ти превърна на пилоти,
превземащи несбъднати небета.
А кладенците, зейнали обратно,
изляха в миг водите си отгоре.
Аз исках дъждовете им да спрат, но
те бяха се забили във простора.
Навървях си канапчета и дърпах,
и исках да ги върна на Земята.
Изпусна някой мократа си кърпа.
Тя падна, но обратно, в небесата.
Тогава там, сред сбърканото време
те мярнах за секунда. По средата.
Успял бе и звездите да превземеш
и свиреше мелодия позната.
В последната си зала – на небето,
събиращо ни всички – като гара…
Там някъде, в средата му, Поете,
видях те седнал с твоята китара.
Свири ни пак! Свири онези песни,
които ни събираха край тебе!
Ти сам стопяваш болката по-лесно,
когато пееш пак зад някой хребет.
Свири оттам! Свири! Със теб ще пеем.
И светлите си стихове изливай!
Във форма на китара нека грее
душата ти в една звезда красива…