БЕЛИЯТ БРЯГ
По пътя, край реката, до града,
където и стадата са широки,
в зелено лъскава трева,
широкополи храсти и тополи
опъват шатри и мълчат
насред сгъстеното си пладне.
Валяло е, а след това
беззъба суша ще ги грабне.
Водата пак ще се влече
с помътнен поглед на икона.
Върбите са протегнали ръце –
по-ниски, за да могат да се молят.
Неделята притихва на брега
и иска да говори със рибаря.
Подава му цигара. Не кълве –
водата е врата. Не се отваря.
По тънка стълба, по въже
от пясък, троскот и коприва
отпиват пладнето мъже –
не стига все – и си доливат.
Доливат. Жажда ги държи,
докато маранята ги прегръща.
Брегът е спомен за преди.
Неделя е, когато се завръщат.