ДО КАПКА
Пресъхнаха без вино бъчвите.
Избяга презглава и гроздоберът.
Цветът на вино сигурно е същият,
но помня го с вкуса от вчера.
По тъмно прекипяваше. И в него
звукът на зряло грозде се разпукна.
А аз отворих мрака на килията,
на който неочаквано почука.
Избяга ли? Едва ли ще посмееш
след котвата, с която те притеглих
към дъното заливано от обич,
да слезеш с мен в безцветния ми делник.
И ти остана – врича се и слиза
надолу по въжета от коприна.
Поиска ми подслон – притихнал завет
след бродене в бодли и сред коприва.
Сега плета, а нощем я доплитам
пътеката, с която те догонвам.
Дори и тук усещам, че се скита
духът ти по природа неуморен.
Избяга ли? Не си защото имам
въжетата... но виното изтече.
Съня ти сит пресявам. И ми стига –
до капка сетна ти ми се обрече.