БАЩИНИ ВИШНИ
Докато се надяват да узреят
на стръмното, високо на баира,
те, вишните, не спират да се смеят
и сладък цвят от слънцето събират...
Доскоро бяха в зрялото си лято
и клоните им тежки шумоляха.
Пристигаха берачи – тежко ято
и тъмните зърна от тях деляха.
Но той замина... Тръгна си внезапно.
Добрите му ръце – прибра ги зимата.
Изпуснати пътеките се скриха,
тревясаха... а бурените зинаха.
Останаха приведените вишни.
И вече – до сълза – нагарча сокът.
Очи в очи присвива ме вината
по-остра от одраскване на нокът.
Вината – пак, че времето ми куца
с безсилието него да заместя.
Онази радост вече е на буца
и няма начин как да я отместя.
Една след друга. Падат по земята.
Да бе градушка – в мен да се изсипе.
Но те са кротки, знаят да ме чакат.
До тях –
и той...
И гали ми косите.