Пепеляшка

Валентин Чернев
“...что всем он станет мерить
мой белый башмачок.”
Анна АХМАТОВА

Прошепна, че у вас ще ти се мръщят,
че щом часовникът удари полунощ,
ще трябва – като Пепеляшка! – да си вкъщи.
– Така че – каза ти – не ставай лош…...

Не можех да съм лош.
Когато бие
дванадесет часовникът над нас,
изчезват и вълшебства, и магии...
Не исках да дочакам този час.

В градче безименно, насред площада,
където бях случайно, те видях
безумно хубава, престъпно млада –
провинциална фея, сладък грях.

Преди да тръгнеш, ти написа в мрака
шест ясни цифри върху мойта длан.
Защо ми са?
И ти нима ще чакаш,
красавице, далечна като блян?

Аз тръгвам с влака.
Цяла нощ ще дремя
в купето, уморен от всичко днес –
в света ни телефонен, GSM-ен,
какво са номер, ЕСГРАОН, адрес?

Ти, Пепеляшке, тук, на тротоара,
за да не бъде всичко с тъжен край,
свали пред мен пантофката си стара
и ми я дай, дете, и ми я дай.

И след години аз ще я открия,
и ще се върне старият площад,
на тази нощ чудесната магия
и Пепеляшка от безименния град.

И може би ще тръгна, за да меря
обувката на всеки крак,
и там,
далеч, накрай света – ще те намеря.

Защо?
Не знам!
Наистина не знам...