Стихът боли, зове, не си отива...
Във ранното преддверие на мрака
се стапя всичко в бежово и сиво
и само той остава недоплакан.
Стихът е ад и рай, крило и бреме,
оголената същност на поета –
животът е започната поема,
годините – завършени куплети.
Но нека да е все тъй недописан
стихът в това преддверие на мрака.
От люлката на него съм орисан.
Навън е есен. Зимата ме чака.
Тя вече идва – ледена и властна –
и в нощите й, снежни и беззвездни,
следите ми ще са все по-неясни,
додето някой ден съвсем изчезнат.
Знам, рано е за лебедова песен
- веднъж в живота лебедите пеят -
но пътят става все по-къс, по-тесен
и някой ден ще дойде ред за нея.
А засега все търся рими точни
за недовършения стих у мене
и свърша ли – все бързам да започна
по изгрев новото стихотворение.
И вярвам, че и утре ще ме има,
и се залъгвам с циганското лято –
не бързам, имам много нови рими.
Какво й трябва още на душата?
Какво й трябва... Път, небе, желание...
Над рамото ми се прокрадва мракът
и моят стих докрай ще си остане
не недописан... всъщност недоплакан.