“Мне на плечи кидается век волкодав...”
Осип МАНДЕЛЩАМ
Навярно всеки век е вълкодав,
озъбен в полумрака на годините,
но с вълчи зъби и със вълчи нрав
в руините на вярата ни срината.
Навярно всеки век започва с кръв
и с мрак, сред който и звезда не свети,
а вчерашните чувства днес са стръв,
отгледана със злоба вдън сърцето.
Навярно после слънчевият диск
все пак изгрява на небето синьо
и има своя смисъл всеки риск,
и всичко се забравя след години...
Навярно...
Но векът пред мен е млад,
едва проходил – в детството си още,
и вие по петите ми от глад,
и ме преследва в сънищата нощем.
И аз не знам дали ще дойде ден
векът озъбен, злобен и намръщен
по кучешки добър да тръгне с мен
или да спре – опитомен! – пред къщи.
Защото всеки век се ражда звяр
и в този факт е личната ми драма:
аз знам – вълкът не става за другар.
Опитомени вълци просто няма!