Аз съм редовен абонат на Времето.
При мен
годините като писма пристигат.
Посрещам раздавача – плика вземам
и се разписвам в пощенската книга.
Не мога никога да разчета адреса
– вместо адрес обратен – странни знаци.
Градът, страната, името – къде са?
И кръглият печат и тъй замацан...
Грижливо чакания плик разрязвам
– тъй нечетливо пише изпращачът.
За себе си изобщо не разказва –
писмата му са списък от задачи.
Писмата му не винаги са ясни
– понякога са думи неразбрани,
но и тогава Времето е властно:
така е писано – така ще стане...
Понякога напразно се старая
да разбера обърканата мисъл,
над думите задраскани гадая,
дори се мъча да променям смисъла...
...но всичко е напразно. Ако пише,
че нещо има да се случва – става,
и зная, че протестът е излишен,
излишно е да се съпротивлявам...
И чакам има ли писмо за мене,
и всеки плик поемам разтреперан,
отварям го с надежда и съмнение
– какво ли в редовете ще намеря?
Но все по-сухи са писмата къси
и все по-трудни – новите задачи...
Навярно иде оня ден навъсен,
когато ще посрещна раздавача
и ще разрежа плика, за да видя,
че съм получил празен лист със дата.
Това е също вест, а не обида
– с това писмо, най-кратко сред писмата,
ще ми изпратят ясно съобщение
от пощенската станция на дните,
че няма повече писма за мене,
че подписката вече е закрита,
абонаментът е изтекъл вчера,
че нов адрес от днеска вече имам;
че Времето е хлопнало тефтера
и няма абонат със моето име.