ПИСИМИСТИЧНО
Нито росата - кристални сълзици в тревата,
ни слънцето спускащо ярки лъчи от небето,
нищо не може да ми отмие тъгата,
нищо не може да влее утеха в сърцето.
Като клошар, тъй мрачно денят ми се влачи.
Ни ведър поглед аз срещам, ни поздрав мил,
само тъга по лицата...Сърцето ми плаче,
като, че смок връз гръдта ми, снага е извил.
Надеждата казват, че ни крепяла до края
и в дните ни тежки била като светла искрица.
Докога в мен надежда ще тлее, не зная,
но чувствам как вече съм с криле прекършени - птица.
И нижат се мислите мои, все тъжни и мрачни,
и все по дълбоки по челото стават браздите.
Бяга сънят от очите ми в нощите здрачни
и по тъжни стават, и все по отчайващи дните.
"Търпете"- ни казват... Как, до кога? - "До тогава".
И всеки търпи, покорно главата си свел.
И мисли: " Господи, но колко живот ни остава,
туй наше търпение, няма ли най сетне предел?!"
Нито росата – кристални сълзици в тревата,
ни слънцето, спускащо ярки лъчи от небето,
нищо не може да ми отмие тъгата,
нищо не може да влее утеха в сърцето!