Разтворя хоризонтът до синьо сънени очи,
сякаш с рибя кост утро чертае своето начало.
Душите ни се сливат, а на нас ни се мълчи,
усетили мига сюблимен. И сливане. Изцяло.
След нас остава само бяла тишина. И следи
от този дъжд, де неуморно в очите ни се смее.
И те пише в тефтера всеки път, щом те види,
че без мен си. А любов отвред по мене грее.
Избуява обич като клас пшеничен сред гората
и търси зрънце- рожба мила, где да пръсне.
Обичането е докрай раздаване заради душата,
щом любовта го иска- дай й преди разсъмване.