Любима моя, пиша ти от лазарета.
От болка и копнеж душата ми обзета,
в тази нощ безлунна се връща към Русия,
хората любими, щастлива да открие.
Как моля се на Бог, дано да се завърна,
децата си и теб, любима, да прегърна,
да се поклоня на майка, татко стари,
да срещна живи, здрави моите другари!
Воювах две години аз в земи далечни,
за свято дело и за братята сърдечни,
за поробените рожби на България,
понесли петвековни мъки и страдания.
Но турски ятаган край Ямбол ме посече,
на българска земя - казашка кръв потече
и сля се тя с кръвта на българи –юнаци,
побратими се Ямбол с Донските казаци.
Ранен и сам, край Тунджа можех да загина-
летеше към победи моята дружина.
Полковникът Бакланов турците громеше,
над мен смъртта омайни приказки шептеше.
Две български девойки умиращ ме откриха,
две млади санитарки от нея ме спасиха .
Сега съм в лазарета… Ако оздравея
с две хубави Родини аз ще се гордея!
България, Русия - две сестрици родни,
мечтая да са силни, горди и свободни!
С братската си кръв България калихме,
с много скъпи жертви свободата й дарихме.
Ти не плачи, любима, аз ще се завърна!
Там, под небето родно, пак ще те прегърна.
Горд съм, че воювах с османски, диви орди,
за да са свободни и българите горди!