Защо ли Бог ни праща любовта?
Та тя е болест, с нищо нелечима.
Дори когато дойде старостта,
на Бог се молим - вечно да я има.
И тя стои, и гледа ни напук,
усмихната, красива, вироглава:
„Ела и прегърни ме, аз съм тук,
сърцата вечна обич заслужават!”
Ще дойде видов ден, така си е,
и Бог ще ни погледне със почуда:
-Защо е празно вашто досие?
Наказвам ви на обич до полуда!”
Любов! Любов! Ти палиш ни сърцата
да бъдем с теб и тук, и в небесата!