Висок трагизъм

 
Трагизмът на луната е висок,
а нашият неструващ е и битов.
Живеем някак като в сън дълбок –
смях недочут, тъги недоубити.
Доде тя шие фосфорен гергеф,
ний търсим брод към другия, но всуе.
И уж хрущи в нозете ни седеф,
но хлиповете няма кой да чуе,
ни страховете – да попритуши
и да подскаже верните маршрути,
че – с обеци на двете си уши
от грешки, знам, пак можем да се срутим,
звездите й да недоразчетем –
дали са рибки, прах ли мелхиорен,
поредно обещан лъчист Едем?
Бог сто на сто уверен е отгоре,
че нашето е дребен, бял кахър,
а е сребрист трагизмът на луната.
Затуй звезди ще сипна – цял бакър –
високо да ми е, че и оттатък.