Познавах работник на име Йордан,
живееше в стара служебна барака
без печка, без ток и cамичък сред мрака
си лягаше в стар изтърбушен диван.
На работа сутрин пристигаше пръв
и чакаше вън на студа пред вратата
на нашата служба. От всяка заплата
пестеше с невиждана алчност и стръв.
Търпеше завидно сибирския студ,
работеше съвестно и отговорно,
сам себе си беше превърнал в затворник –
не искаше отпуск, бе жаден за труд.
Той беше отгледан от просяк с торба,
в която от хората милост изпросвал...
“Защо” – го попитах, а той след въпроса
разкри ми жестоката своя съдба.
Без майка останал... И мащеха зла
баща му довел, ала тя го не щяла...
Без видна причина го била, гълчала...
Не й угодил ни с молба, ни с дела.
Напуснал дома си и скитал се сам –
изгнаник невръстен, бездомен, безхлебен…
На стария просяк бил само потребен.
(Навярно сина му напомнял... Не знам...)
Споминал се просякът...Данчо растял...
Заминал войник – в трудовашка казарма.
Там сякаш надмогнал – съдбата коварна
разряд за строител да вземе успял...
В армейския вестник обява прочел,
че майстори търсят в “Червена могила”...
След войнския дълг свойта младост и сила
през три петилетки отдал без предел.
Завършил и ПУЦ за шофьор. Лесовоз
Отишъл да кара в Република Коми...
Ударил го труп по главата и в кома
изпаднал... Сега белобрад, белокос,
безпаметен вече и вечно без дом,
облечен със стари протрити парцали,
събира хартии, а нощем ги пали.
И ръфа огризки, превит мълчешком.
Парите на Данчо до сетен петак,
от злата инфлация, както изглежда,
били изпоядени. Днес без надежда
се скита на гръб с овехтелия сак.
И колко ли данчовци, питам се, днес
делят си боклука с бездоминте псета
и спят на открито в кашони додето
угаснат един ден без никаква вест?