„ПЕЧАЛЕН ПАРАДОКС” („ПЕЧАЛЬНЫЙ ПАРАДОКС”)
Валери Нисимов Петров (1920-2014 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Григорий Чернейко
Валери Петров
ПЕЧАЛЕН ПАРАДОКС
Защо пишем? По тоз
капитален въпрос
често казват ни: Сред най-главните стимули,
които от Омир до днеска сме имали,
е и този, че мами ви животът отвъд,
зад чертата, предписана на човешката плът,
да, ще ви се в бъдещето да ви четат
и сред тях да пребъдете, увенчани от слава.
Но защо ви е тя, като вие тогава
не ще й усещате приятния гъдел?
Друго – смятат – било би, ако авторът бъдел
способен следсмъртно все пак да събира
многогласия отзвук на своята лира.
И са прави наистина. Като се вземе
предвид колко дарби, усилия, време
изисква от автора процесът на писането,
получава се тъй, че за логичната мисъл е то
парадокс недостоен.
А пък тоз парадокс напоследък е двоен,
и ако го казвам във стил шеговит,
недейте се лъга, то е само на вид:
да, животът ни днеска е така променен
за мене, разбира се, и за тез като мен,
че станал е чужд,
непонятен, досущ
марсиански, прогонил стиховете и музите.
Виж, тъй всички се движат с мобифони до бузите,
че даже и някой твой сънаборник, ако го
видиш по улицата, не знаеш дали
се вайка за някого,
или зъб го боли.
И това е за старците, а със своето „чатене“
заместили старото книгопечатане,
какво правят днес младите, да, какво правят те?
Просто никой не ще
да чете
въобще,
а камо ли стихове? А пък и ние
ги пишем такива, че да му се отбие
меракът, ако
някой хвърли око
на нашите опуси.
Но нали във Европа си
превеждан, издаван… При все че и там,
доколкото знам,
четат ни едвам.
И макар да ми казват, че съм черноглед
и че всичко със славата ни ще е утре наред,
става моето кредо
все по-бледо и бледо
и явно очаква ни изненада голяма:
стигнал си бъдещето, а пък него го няма.
Валери Петров
ПЕЧАЛЬНЫЙ ПАРАДОКС (перевод с болгарского языка на русский язык: Григорий Чернейко)
Зачем мы пишем? И в ответ
на этот каверзный вопрос
нам говорят: „Секрет предельно прост,
вернее – его нет.
Что изменилось со времён Гомера? Днесь
главнейший стимул для поэта –
желание в стихах остаться здесь,
с потомками, в томах, в треклятой
славе этой.
Но что вся слава, если вас
она привычно щекотать не будет
на свете том? Задумайся хоть раз,
честолюбивый автор...” Правы, правы люди.
Ведь если подсчитать не торопясь,
сколько таланта, времени
мы тратим на бессмысленную вязь
стишков наивных, глупостью беременных, –
становится совсем не по себе, –
вот парадокс, а что, скажите, делать?
Жизнь изменилась, сам я загрубел
и зачерствел весь – от души до тела.
Бредут по улицам – смотрю – и там, и тут,
как марсиане – нам на смену:
с мобильниками, с пирсингом, в тату
юнцы зелёные; им море по колено.
Всё меньше книг, разросся интернет.
(Когда я был впервые напечатан?)
А молодым и горя нет –
снуют по чатам.
Но мы-то, мы-то! Сами пишем так,
что отбиваем к чтенью всякую охоту;
и если некий любознательный чудак
заглянет в наши опусы – зевотой
тотчас же вынесет суровый приговор.
И поделом – не плавает топор!
А ведь в Европе нас переводили, да,
и даже издавали.
Читали, спросите? Отвечу без стыда –
едва ли.
Мне говорят: „Ты старый ретроград,
уймись, со славой всё предрешено”.
Какой, однако, вычурный расклад:
дожил до будущего, только где оно?