ПРЕДПЕНСИОННО
Посветено на колежките ми!
Моички ще са градските улици,
витрините бляскави, пазарът и той…
След трийсетгодишен труд ежедневен
най сетне и аз да намеря покой.
Няма да ставам сутрин във седем,
да тръгвам в седем и двайсет и пет,
ще се изтягам в леглото до късно,
без да търча след автобуса проклет.
Пред мен е денят. Още по хладно
ще посетя магазина отсреща,
хляб ще си купя, какво там е нужно,
пък нека отсетне да става горещо.
Ще съм си в къщи. Удобно облегната,
ще се подслаждам с плодов кисел,
бавничко ще си бродирам гоблена
и с кеф ще си слушам „Болеро” от Равел.
А дойде ли обед, ще почна да готвя:
Сърми ще направя и риба на скара.
На съпругът си пък мусака ще приготвя,
че риба подуши ли, все ми се кара.
И торта от време навреме ще правя,
не, че обичам – заради него.
Ще му прислужвам, ще му угаждам,
само да щади и моето его.
Защото и аз интереси си имам.
Кривне ли слънцето малко на запад,
обличам си роклята, чантата вземам -
пред блока клюкарките нека ме зяпат.
Аз ще изляза. Двете със Миката
ще минем „Търговска” открай до край.
А после ще свия към библиотеката –
щом мина край нея, сърцето не трае.
И няма да бързам, кой ще ме гони?
Подбирам си книгите една по една,
после записвам си няколко тома
и се прибирам доволна в дома.
Ето най сетне денят е приключил.
Вечерта – филмът. Не съм уморена,
ще спя през нощта, а тя е тъй дълга…
А утре пак същото – разходка, гоблена…
И утре… и в други ден… Всеки ден – същото!
Накрай ще ми писне, зная си аз.
Ще седна сама дълбоко замислена
и с тъжно сърце ще си спомня за вас.
2004год.