Той мълчи, отдавна мълчи,
от годините онемял.
Във очите му топли искри,
а дълбоко в душата печал.
Има олющен прозорец
и маргарити в пердето.
Приятел е с вятъра порещ,
който му носи къс от небето.
Денем става невидим,
тишината му го поглъща.
Само споменът свиден
кръжи в остарялата къща.
Вечер прилича на залез
с тъжно-топлия си цвят,
писък в луната догарящ,
въгленче в тесния свят.
Сутрин отново е болка,
а зениците му черен грак.
И се пита, още колко
ще осъмва в този град.
Той мълчи, така си мълчи,
стиснал в юмруци ръце.
Тогава и въздухът горчи,
обвил сакатите нозе.