Сергей Есенин
Мечта
Из книги «Стихи о любви»
Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой
МЕЧТА
(Из книга „Стихове за любовта“)
1.
Сред горичка от ели зелени
с лист повяхнал ивата трепти.
Аз излизам на брега да гледам
как се плискат в залива води.
Две луни, рогата потопили,
се люлеят в жълтеникав дим.
Езеро с трева се изравнили,
в блато плаче тихо воден бик.
Този глас отвъд тревите окосени,
тъй познат, сърдечно ме зове.
Ти, приятелко, зовеш към мене,
да тъжим край сънни брегове.
Дълго време тук не бях и много
преживявах веселби, тъга,
но запазих в себе си дълбоко
нежността на твоята ръка.
2.
Тих младеж, чувствителен и кротък,
ласкаво целуващ във уста, -
тънък стан със бавната походка
любих в теб, ти беше ми мечта.
Бродих аз в селата, в градовете,
търсих твоя дом къде живя
и със весел дух сред смеховете
често ме примамваше в ръжта.
Тайно през ограда манастирска
влязох аз веднъж във храма бял:
слънцето в водата се разплиска
хвърли своя дяконски орар.
Аз стоях като монах облечен,
сдави ме дълбока тишина...
Ти яви се с наметало черно,
права, на прозореца сама.
3.
И от входа с екнали камбани
ти изчезна сред свещи, тамян.
Аз не можех с ласкавите длани
да докосна твойте рамена.
Исках аз да ти разказвам дълго
как отдавна мъката тая,
ала пътя тих димът обгърна
в празните без залез езера.
Ти погледна тихо долината,
где бе плъпнала мъгла в трева...
Оредяла спусна се косата
от приведената ти глава...
Избеляха гънки на одежди,
виждах, сякаш, тъмната вода
дъвчеше и моите надежди
с твойта празна фъфлеща уста.
4.
Не за дълго бе студът в душата.
Той крило в нозете й постла,
с нови чувства, в кораба с платната,
тръгнах аз към новите места.
И без шев сърцето заздравява,
и любов, и страст се разпиля.
Но в мъглата пак се появяваш,
по-красива бе от светлина.
Шепнеше, прикривайки с ръката:
„Виж ме, колко млада съм сега.
Че в страха твой бях аз непозната
всичко аз съм – въздух и вода“.
Глас познат в тревите окосени,
чувам как сърдечно ме зове.
Ти, приятелко, зовеш към мене,
да тъжим край сънни брегове.
1916
Превод: 07.01.2016 г.
--------------------------------------
1.
Сред горИчка от елИ зелЕни
с лИст повЯхнал Ивата трептИ.
Аз излИзам на брегА и глЕдам
как се плИскат в зАлива водИ.
Две лунИ, рогАта потопИли,
се люлЕят в жълтенИкав дИм.
Езеро с тревА се изравнИли,
в блАто плАче тИхо вОден бИк.
ТОзи глАс отвЪд тревИте окосЕни,
тЪй познАт, сърдЕчно ме зовЕ.
ТИ, приЯтелко, зовЕш към мЕне,
да тъжИм край сЪнни бреговЕ.
ДЪлго врЕме тУк не бЯх и мнОго
преживЯвах веселбИ, тъгА,
но запАзих в сЕбе си дълбОко
нежносттА на твОята ръкА.
2
ТИх младЕж, чувствИтелен и крОтък,
лАскаво целУващ във устА, -
тЪнък стАн със бАвната похОдка
лЮбих в тЕб, ти бЕше ми мечтА.
БрОдих Аз в селАта, в градовЕте,
тЪрсих твОя дОм къдЕ живЯ
и със вЕсел дУх сред смеховЕте
чЕсто ме примАмваше в ръжтА.
ТАйно през огрАда манастИрска
влЯзох Аз веднЪж във хрАма бЯл:
слЪнцето в водАта се разплИска
хвЪрли свОя дЯконски орАр.
Аз стоЯх като монАх облЕчен,
сдАви ме дълбОка тишинА...
ТИ явИ се с наметАло чЕрно,
прАва, на прозОреца самА.
3.
И от вхОда с Екнали камбАни
тИ изчЕзна сред свещИ, тамЯн.
Аз не мОжех с лАскавите длАни
да докОсна твОйте раменА.
Исках Аз да ти разкАзвам дЪлго
кАк отдАвна мЪката таЯ,
ала пЪтя тИх димЪт обгЪрна
в прАзните без зАлез езерА.
Ти поглЕдна тИхо долинАта,
где бе плЪпнала мъглА в тревА...
ОредЯла спУсна се косАта
от привЕдената ти главА...
ИзбелЯха гЪнки на одЕжди,
вИждах, сЯкаш, тЪмната водА
дЪвчеше и мОите надЕжди
с твОйта прАзна фЪфлеща устА.
4.
НЕ за дЪлго бЕ студЪт в душАта.
ТОй крилО в нозЕте й постлА,
с нОви чУвства, в кОраба с платнАта,
трЪгнах Аз към нОвите местА.
И без шЕв сърцЕто заздравЯва,
и любОв, и стрАст се разпилЯ.
Но в мъглАта пАк се появЯваш
пО-красИва бЕ от светлинА.
ШЕпнеше, прикрИвайки с ръкАта:
„ВИж ме, кОлко млАда съм сегА.
Че в страхА твой бЯх аз непознАта
всИчко Аз съм – вЪздух и водА“.
ГлАс познАт в тревИте окосЕни,
чУвам кАк сърдЕчно ме зовЕ.
ТИ, приЯтелко, зовЕш към мЕне,
да тъжИм край сЪнни бреговЕ.
---------------------------------------------
МЕЧТА
Из книги «Стихи о любви»
1
В темной роще на зеленых елях
Золотятся листья вялых ив.
Выхожу я на высокий берег,
Где покойно плещется залив.
Две луны, рога свои качая,
Замутили желтым дымом зыбь.
Гладь озер с травой не различая,
Тихо плачет на болоте выпь.
В этом голосе обкошенного луга
Слышу я знакомый сердцу зов.
Ты зовешь меня, моя подруга,
Погрустить у сонных берегов.
Много лет я не был здесь и много
Встреч веселых видел и разлук,
Но всегда хранил в себе я строго
Нежный сгиб твоих туманных рук.
2
Тихий отрок, чувствующий кротко,
Голубей целующий в уста, —
Тонкий стан с медлительной походкой
Я любил в тебе, моя мечта.
Я бродил по городам и селам,
Я искал тебя, где ты живешь,
И со смехом, резвым и веселым,
Часто ты меня манила в рожь.
За оградой монастырской кроясь,
Я вошел однажды в белый храм:
Синею водою солнце моясь,
Свой орарь мне кинуло к ногам.
Я стоял, как инок, в блеске алом,
Вдруг сдавила горло тишина...
Ты вошла под черным покрывалом
И, поникнув, стала у окна.
3
С паперти под колокол гудящий
Ты сходила в благовонье свеч.
И не мог я, ласково дрожащий,
Не коснуться рук твоих и плеч.
Я хотел сказать тебе так много,
Что томило душу с ранних пор,
Но дымилась тихая дорога
В незакатном полыме озер.
Ты взглянула тихо на долины,
Где в траве ползла кудряво мгла...
И упали редкие седины
С твоего увядшего чела...
Чуть бледнели складки от одежды,
И, казалось, в русле темных вод, —
Уходя, жевал мои надежды
Твой беззубый, шамкающий рот.
4
Но недолго душу холод мучил.
Как крыло, прильнув к ее ногам,
Новый короб чувства я навьючил
И пошел по новым берегам.
Безо шва стянулась в сердце рана,
Страсть погасла, и любовь прошла.
Но опять пришла ты из тумана
И была красива и светла.
Ты шепнула, заслонясь рукою:
«Посмотри же, как я молода.
Это жизнь тебя пугала мною,
Я же вся как воздух и вода».
В голосах обкошенного луга
Слышу я знакомый сердцу зов.
Ты зовешь меня, моя подруга,
Погрустить у сонных берегов.
1916