ЗА ИЛИЯ ЖЕЛЯЗОВ С ЛЮБОВ
Ако Димитровград е градът на мечтите с поетичното знаме Пеньо Пенев, вдъхновяващ не едно поколение, то с. Горски извор е най-успешният партньор на поетичния фронт начело с не по-малко сияещата звезда на поета Иван Николов… Смея да мисля, че надпреварата в поетичната словесност наистина е един поетичен фронт тъй като пишещите в Димитровград не са малко и са твърде успешни, но и Горски извор е средище на не по-малко поети.Илия Желязов е един от тях. Автор е на поетични книги, разкази, епиграми, роман, който обогатява клуба с екзотичното си присъствие и нашата литература с дълбоки искрени послания, които вълнуват сърцето.Една ексцентрична личност, приличаща на Бетовен или Балзак, или дядо Горио, или Герака. С каквото и име да го назовем, няма да сгрешим, тъй като в творчеството си той е събрал тези образи в едно поетично време независимо от епохата в която са живели.Той е духовното присъствие на чувствителния,небрежен, неглижиращ, разхвърлен, импулсивен, но разпрострял се вятър с разностранна емоционална тематика образност и вкус. В поетиката Илия Желязов е мостът на извор и послеслов на омраза и доброта.
Омразата с омраза се допълва.
Усмивката е цяло опрощение,
щом доброта сърцата ни изпълва,
то носи дар за цели поколения.
Неговия стих носи и гняв и любов,очакване и разочарование,отчаяние и надежда, песимизъм и вдъхновение. Носи многообразната пъстрота от творчески настроения и неочаквани обрати, но не и скука. Душата му е изповедник. Душата му е затвор и свободата.
Затворнико неволен-ти жертва на терора-
събирал бях пари в годините на здрача
за твоите дечица, а не за теб в затвора-
и ето ти присъда, измерваща се с вечност!..
А всъщност бях готов дори и на палача
децата да нахраня със хляб и със човечност!
Ние всички, всички го познаваме и не веднъж сме се хранили духовно с неговото творчество, със стиха му на мъдрец, мечтател, бунтар, изпълнил с копнеж, огорчения, носталгия, усет за красота, драма и много любов сърцето си и неостаряващия си дух.
След отлетялата любов-
сърцето е като огнище,
без топлина и благослов!
Там чудото е отлетяло-
превърнато е в пепелище
И в глухото е запустяло!...
Кой ще се затрудни да разпознае автора чрез тези думи. Навярно никой. Илия Желязов е добре известен на всички пишещи и на много любители на римуваното слово. Факт е, че без усилие и с лекота създава стиха на маса с бъбрене и бира е сам по себе си красноречив. Факт е, че популярни български автори го цитират като една добра величина. Факт е, че има незабравими стихове, които правят впечатление със своята метафоричност, образност, дълбочина и изящност.
На плът до гроб бях верен роб!
Сега съм прах и не греша,
и нямам повод да тъжа.
Сега лежа и се теша,
че надживял една лъжа,
със цар и роб съм- гроб до гроб!..
Автор е на повече от 24 поетични книги, епиграми, разкази и роман. Негови стихове са текстове на песни. Присъства и в един прекрасен сборник с оригиналния руски превод на журналистката, поетесата, преводача и православния творец Олга Малцева Арзиани. Член е на Съюза на независимите писатели в България.
Пропише ли веднъж-творецът все не спира!
От порив и от жажда духът му обладан,
напряга свойта мисъл и готви жив венец
за волните послания на скръбната си лира.
Той символи изгражда, от своя дух призван
да бъде жив в контакта с най-висшия творец!
Ето по този начин прави подаръци за своите почитатели и е интересен.
Сърцата ни туптят във унисон-
душа в душа и тон до полутон-
два полюса със свое обаяние!
Обречени да бъдем с теб тандем-
сберем ли се, то значи да умрем,
лишени от копнежно разстояние!
Тези миниатюри са малки поетични откоси заредени повече с отчаяние и тъга, разочарование и мъка, отчаяние и нехилизъм, но въпреки това те носят своите поетични послания на любовта, макар и хемерична, далечна, недостъпна, ледена по думите на автора, но независимо от това тя е вечното и необходимо преживяване на човека. Няма я любовта за него, потънала е някъде в миналото и чуваме болката на стенанието на раненото сърце.
Няма го вече детския смях,
смях, в който бях и в който не бях!
Вечно кърви незаръбена рана.
И стене духът ми в моето тяло.
Всичко е пусто и опустяло…
Боже, това ли ми само остана?...
Наистина само това ли е останало на твореца? Мисля, че това е стъпало в бездната на неговите субективни преживени емоционални сентенции.
Смея да вярвам, че той е останал, остава и ще остане в литературното творчество, в сърцата на приятелите на мереното слово и…не само днес, не само тук, и не само сега. Това е Неговата участ и неговата съдба. Животът му и труден е многопанорамна открита магистрала към ведри, животворни, релаксиращи превъплъщения.
Поклон пред светлата му памет
Вили Ро/Величка Петрова/