Миг от вечерта
политна скършен
като вик от гърлото
на пропаст, ненамерил
светлина в очите ти.
Тишината изваля
последните въздишки
и сконфузена простря
забрава- от мечтите ни.
И този миг е отлежал,
като чаша с вино,
будувала за устни.
Накичени със охра,
оградите мълчат
с прострени сънища
по тях, очаквайки
на някого завръщане.
…
Поредна вечер
в душата ми е праг,
на любовта ми – дом,
в която не искам
с тебе разминаване.
Тази вечер миг е залезът,
смълчан на скрито
във очите ни,
а в сърцата – еликсир,
в който се потапям
до твоето завръщане.
С делници от белота.
И нощи…
В които невидимо
любовта ни се подписва.
Като вричане.