Градът е мрачен и тъгува
за топлите, лазурни дни.
Оловни облаци пътуват
и всеки миг ще завали…
Дъждът излива се и цапа
окъпания тротоар,
a мокро куче с кална лапа
ме моли да съм му другар.
Личи си, гладничко е. Иска
коричка хляб да му подам.
На спирката самотно кисне.
Да го подмина ме е срам.
–Стопанинът ти де е, друже,
та скиташ се осиротял?
Нима не си му вече нужен
или си просто остарял,
и двора му не пазиш вече
от гости нежелани ти?
Сега ще те гостя с геврече.
Не се страхувай! На, вземи!
Прогизнала съм цяла. Зъзна.
Не съм си взела и чадър.
А кучето след мен забърза –
реши – стопанин съм добър.
Набързо в автобус се качвам,
а то, провесило уши,
за сбогом махна ми с опашка,
към близката градинка сви…
Навън – студено, мокро, мрачно…
Залепям поглед уморен
в стъклото хлъзгаво и влажно…
Дъждът е хукнал подир мен…
24.02.2016г.