Когато духне есенният вятър,
понесъл дъх на изгоряло,
на мед и светлосини спомени,
душата се възвръща с въжделение
и търси отлетялото си минало...
Когато слънчевият лъч се заиграе
с листата есенни,прошарени,
и заплете се в паяжинни нишки,
а земята,
до болка уморена от съзряване,
жадува вече снежен сън,
душата се отпуска на крилете си,
лети и гони светлата мечта
по минало несбъднато...