Майски дъжд вилня по харамийски -
листи брули, къса си божур.
После слънце светъл вир разплиска,
белна облак в прания лазур.
Сватбите си птици продължиха
в дървесата - цели в изумруд.
Но защо със росни стъпки, тихо
се промъква в мен неясен смут?
Може би, защото отминава,
както май, човешкият цъфтеж.
Или пък ме дави незабрава
и родил се под дъга копнеж?
Будят те тревогата позната -
горестта ме хваща в своя плен.
И разбирам - може и тъгата
да се облече във цвят зелен.