Николай В. Гоголь
Новоселье
Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой
Нов подслон
„Ти тъжен си!“ - "Аз весел бях, -
тъй казвам на приятел весел, -
разлюбих вече радостта
и мъката призвах да влезе.
Аз весел бях – и светлина
бе моят поглед; тежка мъка
не сви сърце, ни тъмнина
и скука от небе да лъха
не пречеше на радостта...
Кога фъртуна забушува
и пада гръм, дъждът плющи,
небето плачеше – в сълзи
обливах се и аз, тъгувах,
като природата скърбях...
Но блесне ли небе, без буря -
отново радостен аз бях...
А днес, как в есен, вехне младост.
Навъсен съм, не съм засмян,
от тишина съм обладан
и в дивното не сещам радост."
Учудват се другари с мен:
„Защо разплакваш се? - Виж време,
какъв е хубав, светъл ден,
природата не е кат тебе.“
Аз казвам им: "Туй все едно,
какъв е ден, какво е време!
Дали е светло, тъмно то, -
кога в сърцето е студено!"
1826
Превод: 31 май 2016 г.
-------------------------------
„Ти тЪжен си!“ - "Аз вЕсел бЯх, -
тъй кАзвам на приЯтел вЕсел, -
разлЮбих вЕче радосттА
и мЪката призвАх да влЕзе.
Аз вЕсел бЯх – и светлинА
бе мОят пОглед; тЕжка мЪка
не свИ сърцЕ, ни тъмнинА
и скУка от небЕ да лЪха
не прЕчеше на радосттА...
Кога фъртУна забушУва
и пАда грЪм, дъждЪт плющИ,
небЕто плАчеше – в сълзИ
облИвах се и Аз, тъгУвах,
като прирОдата скърбЯх...
Но блЕсне ли небЕ, без бУря -
отнОво рАдостен аз бЯх...
А днЕс, как в Есен, вЕхне млАдост.
НавЪсен съм, не сЪм засмЯн,
от тишинА съм обладАн
и в дИвното не сЕщам рАдост."
УчУдват се другАри с мЕн:
„ЗащО разплАкваш се? - Виж врЕме,
какЪв е хУбав, свЕтъл дЕн,
прирОдата не Е кат тЕбе.“
Аз кАзвам им: - Туй всЕ еднО,
какЪв е дЕн, каквО е врЕме!
ДалИ е свЕтло, тЪмно тО, -
кога в сърцЕто е студЕно!"
---------------------------
Новоселье
«Невесел ты!» — "Я весел был, —
Так говорю друзьям веселья, —
Но радость жизни разлюбил
И грусть зазвал на новоселье.
Я весел был — и светлый взгляд
Был не печален; с тяжкой мукой
Не зналось сердце; темный сад
И голубое небо скукой
Не утомляли — я был рад...
Когда же вьюга бушевала
И гром гремел и дождь звенел
И небо плакало — грустнел
Тогда и я: слеза дрожала,
Как непогода плакал я...
Но небо яснело, гроза бежала —
И снова рад и весел я...
Теперь, как осень, вянет младость.
Угрюм, не веселится мне,
И я тоскую в тишине,
И дик, и радость мне не в радость."
Смеясь, мне говорят друзья:
«Зачем расплакался? — Погода
И разгулялась и ясна,
И не темна, как ты, природа».
А я в ответ: "Мне всё равно,
Как день, все измененья года!
Светло ль, темно ли — всё одно,
Когда в сем сердце непогода!"
1826