РАЗКАЗЪТ НА БАБА
„ Останах сираче на десет години.
Буля ми беше за майка, за всичко.
Така и пораснах, край брат и роднини
и станах шестнайсет годишна момичка.
Обичах да пея – качена на сливата,
викнех ли, с птиците чак се надпявах.
А грабнех ли сутрин сърпа на нивата,
кръст не превивах, не се уморявах.
По туй време дядо ти беше учител,
от сой чорбаджийски, аз – бедно сираче.
Но чул ме да пея и питал, разпитвал
та чак у дома ме намери по здрача.
Дойде, а със себе си водеше сватове,
а ние се чудихме какви са тез хора.
Каруцата впрегната с белите атове,
бяха я спрели отвън, до стобора.
Та даде ме бате… Не съжалявам,
случих на хора почтени, добри.
Ако със дружките си се сравнявам,
мисля, че бях късметлия дори.
Весело беше. По цели нощи -
игри и песни. Дядо ти свири,
къщата пълна, гости след гости,
тъй си живяхме – щастливо и мирно.
Но писано било да тръгне на опаки.
Дядо ти легна… Какво да се прави!
Работа много – то ниви, то стока…
Умря! Със седем гърла ме остави.
И взех да продавам – алтъни, животни,
всичко стопи се по градищата.
И обедняхме. А бяхме имотни.
Добре, че поне си изучих децата.
Колкото мъки съм преживяла,
но де туй време да ти разправям.
От какво мислиш съм побеляла?
Всичко се трупа, не се забравя…”
...След туй що написах, искам да вметна:
Почина баба – както си спеше.
В пътя си, хора всякакви срещнах,
но баба, признавам, най добра беше.
2001г.