Петя Дубарова
ЩАСТЯ
Не варто було приходити літові. Не варто. Я чекаю зиму. Я хочу, щоб вона прийшла з очима — гніздами холоду, з руками — вигадками, з волоссям — набухлим від грязі й муки. Я сама піду до неї, потону в її лоні. Сама простягну їй руку. Вона забере моє серце в свою холодну орбіту. Я не тремтітиму, лише відчуватиму, що моє серце скулюється, як змучена тепла конюшина, і мовчатиму. Я вся побілію. Очі мої, схожі на сонячні зайчики, стануть сиво-чорними. Я чекаю зиму. Хочу бачити мертвим моє літо — висохле в котромусь з сивих коминів просто під деревами. І похмура, наче хижа риба, потопчу йому коси та й піду собі. Тільки тоді моя строката кров потемніє, і мої вени сполохано обернуться на чагарі.
Тоді вже моя добра зелена лава не посміє співати мені на уроці зелених пісень. Не сміятимуся над червоними правками в контрольній. Вони ніколи не здадуться мені сонячними зайчиками. Скло на вікнах у класі не боятимеся пускати золоті доріжки до моїх очей. Пристань, пишна, наче синя актинія, загубиться в імлі. І кораблі не будуть сурмити щемливо, коли я в класі стою коло дошки. Вони, легкі, як коники, полишать моє холодне місто і підуть шукати нового щастя. І я потону в сивих затоках цифр, слів, тем, теорем. Лише так я задовольню потреби мого вимогливого щоденника. Він задоволено подивиться на мене крізь свої невидимі окуляри. І, можливо, я стану царицею всіх знань.
Не варто було приходити літові. Не варто. Я жду зиму. Я не знаю її, але чекаю. Може, вона й не зупиниться коло мене. Зима нічого мені не залишила — ані краплі, ні сніжинки. Невже я найбідніша!.. Невже до мене ніколи не прийде зима?
Так, вона завжди оминатиме мою зелену лаву, моє вікно, світлу пристань, саму мене і всі мої кораблі, усмішки, світлі зайчики. Бігатиме від нас, бо ми — то вогонь і літо, — і зігріємо її холодну орбіту...
І, може, щоденник, підручники прощатимуть усі мої примхи, бо все ж таки я дочка літа...
Щаслива, бо маю літо!
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Петя Дубарова
ЩАСТИЕ
Не трябваше да идва лятото. Не трябваше. Аз чакам зимата. Аз искам тя да дойде с очи – гнезда на студ, с ръце – измислици, с коси – набъбнали от кал и мъка. Аз сама ще ида при нея, ще потъна в лоното ;. Сама ще дам ръката си. Тя ще заключи сърцето ми в своята студена орбита. Аз няма да треперя, ще чувствам само как сърцето ми се свива като измъчена топла детелина и ще мълча. Ще побелея цялата. Очите ми, приличащи на слънчеви зайчета, ще станат сивочерни. Свирепа скреж ще загризе косите ми. Аз чакам зимата. Искам да видя мъртво моето лято – изсъхнало в някой сив комин или направо под дърветата. И мрачна като хища риба, ще стъпча косите му и ще си отида. Едва тогава моята пъстра кръв ще потъмнее и вените ми ще се сплеснат уплашено в гора.
Тогава вече моят хубав дървен чин не ще посмее да ми пее в час зелени песни. Не ще се смея на червените поправки в контролноно. Те никога не ще ми заприличат на слънчеви зайчета. Стъклото на прозореца в клас ще се страхува да спуска златни пътечки от светлина към очите ми. Пристанището, пищно като синя актиня, ще притули очертания. И корабите няма да тръбят трогателно, когато съм в клас и съм изпитвана. Те, леки като водни кончета, ще оставят моят студен град и ще тръгнат да търсят ново щастие. И аз ще потъна в сиви заливи на цифри, думи, теми, теореми. Единствино така ще задволя глада на алчния си бележник. Той ще ме погледне през невидимите си очила доволен. И аз ще стана може би царица на всички знания.
Не трябваше да идва лятото. Не трябваше. Аз чакам зимата. Не я познавам, но я чакам. Но може би тя няма да се спре до мен. За мене зимата не е оставила ни капка, ни снежинка. Нима съм най-бедната!... Нима при мене никога не ще дойде зимата?
Да, тя винаги ще заобикаля зеления ми чин, прозореца ми, светлото пристанище, самата мен и всички мои кораби, усмивки, светли зайчета. Ще бяга от нас, защото ние сме огънят, лятото и ще стоплим студената ; орбита...
И може би бележникът, учебниците ще ми прощават всяко малко отклонение, защото все пак аз съм дъщеря на лятото...
Щастлива съм, че имам лято!
1976