Петя Дубарова
ПРОЩАЙ, ЛІТО
Жорстоких ножиць леза гострі з ходу
мені волосся втяли. І краса,
немов пісок, розсипана по поду, —
мене вже не скрашатиме коса.
Мою червону сукню в гардеробі
таку зів’ялу бачу і німу,
поскрипує вішак, немов у злобі,
бо чорний мій фартух тяжить йому.
Купальника ховаю я дбайливо,
він сіллю пахне і піском жарким,
мені горенить море, наче пиво,
бо мусимо розстатися із ним.
І лунапарк пішов собі ізнову,
забрав з собою співи, світлий сміх,
і прибережний парк завмер раптово —
під шаром пилу сивого застиг.
Прощаюcя з тобою, літо миле,
я вірю: ти ще поєднаєш нас.
У мить оцю якісь незримі крила
несуть мене і друзів в рідний клас.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Петя Дубарова
СБОГОМ, ЛЯТО
Една жестока ножица със крясък
отхапа злобно моите коси,
разпръсна ги по пода като пясък,
гърба ми вече нищо не краси.
Червената ми рокля в гардероба
посърнала, измачкана лежи.
Проскърцва закачалката със злоба,
че черната престилка и тежи.
Изсъхналия бански аз прибирам
с дъха на сол, на пясък и скали,
морето е горчиво като бира,
че трябва с него да се разделим.
Смирено лунапаркът си отива,
отнася светлини и светъл смях
и морската градина става сива,
по-сива и от вихърния прах.
Довиждане, красиво мое лято,
аз вярвам,че ще бъда с тебе пак.
Днес бързам да се слея с мойто ято,
щастлива пред училищния праг.