Най-трудното е зад стъклото,
тогава вечерта е някак изтъняла
и лесно е да хлътнеш надълбокото,
до сутринта – без дъх и онемяла.
Замръзнали, без чувство раменете
нестоплено от болка да треперят
и отговори от сърцето неприети
из стаята куршумено да стрелят.
И без живец очите да се взират
във натежалото от сивота небе.
Пътека светлина да не намират
в сподавеното във въздишка “Накъде?”
Решетка да е станало стъклото,
на крачка тишината да проплаква,
да се въртиш на самотата в колелото,
най-трудно е напразно да очакваш.