Смълчан е художникът пред бялото платно,
а палитрата го чака- свое разноцветие реди.
Очите му блуждаят- търсят нещо, ала какво,
потрепва му ръката- наум картини майстори.
Плъзва пак в миг леко четката си със финес,
щрих след щрих добавя- изпълва се платното.
Сякаш поет невидим ниже вълшебния куплет,
по платно цъфналата ръж играе с жарко лято.
Минават дни- а тишина пред статива го люлее,
и се полюшват в смях макове небесни... Греят.
И сякаш слънце ги погалва, и вятърът лудее,
художникът потръпва- счува му се смях далеч.
Отдръпнал се натам, сам за миг очи притваря,
че завършил е своето, поредното вълшебство.
Знае, това съдба е неотменна, опиум и карма,
без която той не може дори дъх да си поеме.
художник- Павел Пенковски