Nikolinka Dobreva-Nikolova. Болгария.
Родена съм в град Оряхово, но съм живяла и досега живея в Асеновград.
Завърших средното си образование в Пловдив – Гимназия с преподаване на руски език „Иван Вазов” през 1985 година.
Висшето си образование получих в аграрния университет на гр. Пловдив, като агроинженер, с факултативно завършена журналистика. Участвах в редколегията на университетския вестник, списвах материали за него.
Имам няколко публикации в местната преса.
Сюжетите на разказите се наслагваха постепенно от предадени ми лично от героите, или от техни потомци истории. Първа беше историята на Стела.
Реших, че вече не бива да пазя тези вълнуващи житейски истории само за себе си и е време да ги споделя.
* * *
"ИСТИНСКИ РАЗКАЗИ"
СТЕЛА
На Стела, която докосна сърцето ми!
Слънцето залязваше косо над хълма. С настъпващата есен денят намаляваше и вечерните сенки лягаха по-рано.
По пътя към селото вървеше жена, облечена и забрадена с черно. Стела беше отскоро вдовица. Мъжът и , селският даскал, се беше присъединил на пролет към местните партизани и преди три месеца бе убит.
Тежко пристъпяше жената, вперила очи в земята. Тя не беше голяма хубавица, но чертите и бяха нежни, телосложението крехко, а очите и, черни като маслини.
Добър човек беше мъжът и, грижовен, умен. Роди му четири деца - момче на осем години, Георгиос, носещо неговото име като първороден, момиченце на шест години, кръстено на майка Мария и четиригодишни близнаци –Зоя и Димитриос.
Първите гроздове започваха да зреят и Стела беше отишла до лозето да откъсне.
Кошницата не беше тежка, но тя пристъпяше бавно, превита от вдовишката мъка.
Беше привечер, втори септември 1944 година.
В късния следобед на същия ден в дома на Стела нахълтаха местните стражари и някои от фашистката организация. Търсеха брат и , Ставрос, който преди два дни беше заминал да учи в семинарията в Атина, защото мислеха, че се е присъединил към партизаните .
Близнаците спяха в къщата, а майка и и малката Мария бяха на двора.
Крещяха, заплашваха, блъскаха майка и.Не и повярваха, че е заминал да учи. Изправиха старата жена до стената, Мария се хвърли към нея, чуха се няколко изстрела и старата жена и детето се свлякоха по очи.
Дните бяха тягостни, нощите безсънни. Стела вцепенена не издаваше звук, не ридаеше, не вярваше, че всичко това може да е истина.Единственото нещо което чуваше в ума си беше собствената и молитва „Боже, дай ми сили, моля те заради децата, дай ми сили”.
Георгиус беше най- големият и осъзнаваше добре станалото. Гледаше да е близо до майка си, но днес реши да излезе с приятеля си Тома да гледат влаковите композиции с изтегляща се за Германия през България отстъпваща немска армия.
Когато приближиха влакът беше спрял, а войниците си наливаха вода и пушеха. Беше им интересно.
Любопитството надделя и те се промъкнаха зад последния вагон. Георгиус и Тома се престрашиха и се качиха да разгледат натоварените оръдия. Чуха немски говор и се притулиха под брезента,покриващ оръдието. Стояха няколко минути, притаили дъх, но немските войници не се махнаха. Влакът потегли.Тома успя да скочи.
Запъхтеният от тичане Тома каза на Стела че Георгиус не е успял да слезе от влака с немския ешалон.
Тя влезе в спалнята, отвори раклата и взе всички пари, които имаше. Не знаеше кога и дали ще има следващ влак, нямаше време да събира багаж. Взе близнаците и хукна към гарата. Беше вечерта на седми септември 1944.
Пътуването сякаш нямаше край.
Близнаците спяха кротко в скута и.Още малко и ще са в София. Мълвеше молитва и молеше Бог, Георгиус да е слязъл от влака в България.
По обяд слязоха на гарата. Стела се втурна в чакалнята, но там нямаше никого. Тя се свлече на една пейка, а като се посъвзе опита да разпита за детето си , но не знаеше български. Най – после един възрастен господин я разбра и от началника на гарата научиха, че не са виждали такова дете. Влакът не беше спял изобщо на гара София. Германците бързаха да напуснат България, гонени от настъпващата Съветска армия.
Реши да продължи за Германия, трябваше да намери детето си. Казаха и ,че през нощта може да се качи на международния влак. Беше осми септември 1944.
Влакът не пристигна. Напразно чакаха на перона. Казаха, че границите са затворени. Червената армия настъпваше, правителството капитулира. Беше утрото на девети септември 1944година.
Стела и децата останаха хваната в капан. Няколко дни не можа да отпътува, а после новата комунистическа власт я обяви за нелегално пребиваваща и я интернира в Родопите, в Смолянската махала Устово.Не и позволиха да се върне и в Гърция, отнеха и документите и всеки ден беше задължена да се подписва в милицията.
Георгиус искаше да последва Тома, но сякаш се вцепени, когато влакът започна да набира скорост, после вече беше късно и само видя ръкомахащия Тома. Когато и той се скри зад завоя момчето се сгуши треперещо от страх под брезента. На втория ден вечерта един немски войник го откри. Вече не бяха в България. След като разбраха, че е гърче и колко е уплашен и измръзнал го взеха притях, във вагона, дадоха му да хапне и му позволиха да остане. Така Георгиус пристигна в Германия. Спаси го това че е дете, защото за липсата на документи разстрелваха. Не говореше, сякаш е ням, за да не разберат че е чужденец. Избягваше по-малките селища, където всички се познаваха, както и по- големите, заради бомбардировките. Наистина Бог се грижеше за него, защото краят на войната го завари жив.
Близнаците вече бяха седемгодишни, наближаваше да тръгнат на училище. Стаичката в която живееха беше малка, но спретната, а и хазаите бяха много добри хора. Стела денем работеше като готвачка, нощите и бяха посветени изцяло на децата , а когато те заспяха тя коленичеше пред иконата на Божията майка и изливаше горещи майчини сълзи и молитви. Молеше Майката на всички хора да защити детето и , където и да се намира и да го вземе под своята закрила, за да остане не само жив, но и да не тръгне по лош път и погуби душата си.
По това време в малкото родопско селце Лъки се строеше рудодобивен завод и от цяла България се стичаха желаещи да работят. Началникът на милицията в Смолян, където Стела ходеше да се подписва редовно беше наясно, че тази жена не е шпионин. Посъветва я да отиде да работи в Лъки и и помогна да я приемат в кухнята и да и дадат жилище.
Следващите години минаха като в сън. Работа, децата… Не знаеше дали писмата, които написа до брат си в Гърция са пристигнали, тъй кото кореспонденцията щателно се проверяваше и цензурираше. Опита се чрез „червения
кръст”, както и много други хора след края на войната, да издири Георгиус, но нямаше отговор.
Следвоенна Германия тънеше в разруха и глад. Вече почти година Георгиус живееше на улицата, спеше където смогне, ядеше каквото намери, а то беше повече от малко.От около седмица се беше сприятелил с две деца , които живееха на малка уличка, в края на която имаше гостилница. Именно там Георгиус се опита да работи срещу храна.
Собственикът беше добър човек. Съжали „нямото” момче.
Живееше със съпругата си над гостилницата, а единствената му дъщеря отдавна бе омъжена и напуснала дома му. Помощник би му дошъл добре, още повече без заплата, а само срещу прехрана.
Отпърво той мислеше, че Георгиус има семейство, но скоро ведя, че той спи на открито,зад гостилницата и разбра че е сирак. Прибра го в гостилницата и Георгиус заживя в таванската стаичка. Работеше неуморно, семейството го обикна. Бог чу горещите майчини молитви. След войната имаше много сираци и осиновяването беше обичайна практика. Дадоха му тяхната фамилия собствено име име Гюнтер.Когато навърши осемнадесет години отиде в „Червения кръст” и обяви че търси близките си.
Близнаците се готвеха за абитуриентския си бал. После щяха да кандидатстват. Зоя във Велико Търново, а Димитриус в Пловдив. След всички радости и вълнения и двамата заминаха, Стела за пръв път от толкова години беше сама. Минаха годините на следване и Зоя си намери съпруг и остана в Търново.
Димитриус се прибра в Лъки и заработи като инженер, ожени се.
След като се роди първото им дете се преместиха в Асеновград. Стела заживя с тях.
Годините се нижеха. Стела усети радостта от внучетата, успя да се свърже и с брати, който дойде да я види. България вече беше нейна родина, децата и внуците и бяха тук. Беше примирила със съдбата си. В най-съкровеното кътче на сърцето си пазеше образа на Георгиус. Сълзите се умориха да текат, но не и молитвите, които сърцето съкровенно редеше.
Беше пролет. Ненадейно я извикаха в милицията. Едва успя да стигне, защото сърцето и щеше да изскочи. Когато и съобщиха, че са открили Георгиус тя се свлече на земята. Бяха изминали 24 години.
Беше като сън. Стела седеше на предната седалка в колата, която караше Георгиус. Пътуваха към Солун. С тях бяха жена му и синът му.Там ги чакаше възрастен свещеник – Ставрос. Дните които прекараха заедно им се сториха кратки, за да изкажат живота си, но сърцето на София пееше, след толкова години душата и беше спокойна.
На сбогуване брат и промълви - „Сестро колко много ти отне живота, но и колко много ти даде”.
На пейка в гимназиалния двор седяха две жени – едната старица, а другата млада. Около тях припкаха деца. Двете жени разговаряха и плачеха. Стела разказваше живота си.
След около година тя остави костите си на българска земя.
* * *
ТОДОРА
На баба, с цялата ми любов!
Семейството и беше голямо. Бяха трима братя, три сестри, от които тя най-малката, родителите и и старата и баба.Бяха средна ръка хора, нито бедни, нито богати, но се прехранваха от имотите си и с труда на ръцете си.
Живот на семейството се преобърна, когато в селото дойде инфлуенцата, която отнесе и тримата и братя.Тодора се луташе из осирутялата къща и се молеше поне баща им, който също се беше разболял да оцелее. Епидемията отмина, отнасяйки половината село и животът, волю-неволю, продължи по старому.
Тодора навърши шестнадесетата си година и вече беше мома за женене. Каките вече бяха задомени, а най-голямата се беше сдобила и с рожба.
Наближаваше Гергьовден и момите трескаво се гиздеха за хорото, където щяха да се срещнат с ергените. Тодора беше забелязала как я гледа Димитър и сърцето и трепваше, когато го срещнеше на чешмата.
Играха хоро до премала, ръка за ръка, защото изгората и се хвана до нея.
До Петровден се годиха, а по Димитровден се венчаха. Щастливи бяха младите, обичаха се от сърце. След около година им се роди дъщеря.
И пак се зададе инфлуенцата, тази убийца не подмина и дома на Тодора. Мъжът и се разболя, но тялото му беше силно, пребори се с треската. След седмица се почувства по-добре, само дето кашляше лошо. Изправи се от постелята да се порадва на дъщеричката си ,която току що беше станала на 40 дена.
Тодора си отдъхна. Мислеше, че този път болестта ги беше отминала, но мъжът и се влоши и след три дни почина. Селският фелдшер каза, че развил пневмония.
Така на осемнадесет години Тодора се оказа вдовица с невръстно дете на ръце.
След като направиха „четирсето” тя се прибра в бащиния си дом.
Детето растеше, имаха хляб на трапезата и сговор в къщата, трудеха се неуморно на нивите, но родителите и вече остаряваха и все повече се усещаше нуждата от крепка мъжка ръка.Посъветваха я да се задоми повторно.Не и беше до женидба, но разсъди, че така ще е по-добре за семейството и се съгласи.
Омъжиха я тихо, без веселби. Свещеника ги венча и толкова. Отиде в дома на новия си съпруг. Той също беше вдовец с дъщеричка на пет години. Съпругата му се беше споминала при раждането. Старата му майка вече не смогваше на къщната работа и грижите за детето и затова, както се казва от немай къде се взеха, а още бяха много млади. Той на 28, а тя на 21години.
Добър и работен човек се оказа вторият и съпруг Иван. Постепенно се привързаха един към друг и както му е думата, като две добичета впрегнати в едно рало оряха браздата на живота си.Никой от тях не делеше децата. Родиха се още три – две дъщери и един син.
Къщата им беше хубава, в центъра на селото. Един плет ги делеше от поповата къща, а Тодора и попадията бяха близки приятелки. Сговорна беше челядта им , трудолюбив стопанинът. Изнурителна беше работата и, но тя беше пъргава и къщовница. Тъчеше, предеше и плетеше, за да обуе и облече челядта си, шеташе, готвеше, отглеждаше децата, а мъж и се грижеше за реколтата. Още се замогнаха, купиха нови ниви.
Не можаха дълго да се радват на спокоен живот. Започна втората световна война. България беше съюзник на Германия и освен немските войски при окупацията на Гърция бяха изпратени и български войскови части. Мъжът и беше стар за редовната войска, вече на 37 години, но го взеха в запасните войски.
Непосилен труд и молитви, недоимък и сълзи беше животът им в последвалата година и половина. Тодора се справяше сама с дома, а за нивите наемаше аргати и работеше наравно с тях. Нощем предеше и плетеше. Зимата тъчеше на чардака, където стоеше станът и.
Дойде 9-ти септември.Партизаните слязоха в селото.
На 6-ти септември, след няколко дневна обсада, стражарите успяха да устроят хайка в близкия балкан и избиха близо половината чета. Сега властта падна и останалите живи слязоха в селото.
Повечето хора се изпокриха. Хванаха кмета и го разстреляха на площада. После се втурнаха в къщата на свещеника и търсеха да го убият, а една партизанка крещеше, че като го намери първо ще му отреже брадата. С нищо не беше заслужил отец Тодор това гонение, но новата власт не признаваше Бога и мразеше неговите служители. Той предвидливо по молба на попадията се беше скрил у Тодорини. Двете жени, виждайки какво се задава, бързо изкопаха голяма дупка в сеното в плевника на Тодора, скриха вътре свещеника и затрупаха дупката. Отец Тодор прекара там три дни.
След това започна мобилизация за фронта.
После конфискуваха конете и мулетата за да ги ползват в обоза. Не им останаха впрегатни животни, освен воловете за оран.Мъжът и беше още в Гърция.
Най- после се чу че запасняците се идват. Излязоха да ги чакат извън селото. Всеки се молеше мъжете да се върнат живи, защото някои се бяха разболели от малария. Когато ги видяха те приличаха на сенки – изпосталяли, окъсани, въшлясали. Бяха вървели пеш през целия път.
Децата едва го познаха, беше като сянка. Тодора стопли казан с вода, огради сайванта с платно и мъж и се изкъпа на двора заради въшките, а дрехите попариха, та да не плъпне тая гад в къщата.Отпочина Иван няколко дни и се захвана с нивите.
Обичаше земята, ореше и сееше с радост, а когато жънеха, за да смогнат работеха и на месечина. Не им тежеше, с ведри сърца работеха, на своите ниви се трудеха.Притесняваха ги с наряди, но успяваха да се издължат.
Но дойде 1953 година и ТКЗС и им отнеха земята. Доста време се криха мъжете и бая бой изядоха от народната власт. Накрая, след няколко дни прекарани в импровизирания арест в кметството подписаха че я дават „доброволно” .
Вече нямаха ниви, остана им само къщата.Взеха и добитъка, защото воловете вече бяха народна собственост и щяха да са в обора на ТКСЗ-то. Много плакаха децата за животинките, комай бяха свикнали с тях, пасяха ги, пояха ги,от раждането си пред очите им бяха отраснали добичетата.Ни стига това ами сега трябваше да работят срещу заплата/като аргати/, в същото това ТКЗС, в което им взеха нивите, а надникът не стигаше газ и сол да купиш.
Най-голямата дъщеря/заварената/ пристана и Иван много се разлюти, но найсе, кандиса, какво да се прави и прие зетя. Омъжи се и втората/доведената/ му дъщеря.
По- малките дъщери трябваше да продължат да учат след седми клас в техникуми.
Бяха много умни и паметливи,пълни отличници в училище, както и синът, който беше най-малък.
Нямаха никакви пари, а имаше училищни такси. Храната стигаше, но не беше в изобилие, както преди и не можеха да продават. Надниците бяха нищожни. Иван , за
да събере парите сечеше по цял ден дърва от гората, а после ги продаваше в града, Товареше ги на единствено останалото магаренце, което му позволиха да задържи, а той ходеше пеша.Така успа да събере парите и момичетата заминаха да учат. Завършиха и започнаха работа в града, често се прибираха, помагаха.
Синът също отиде да учи, но се разболя. Тодора си изплака очите. Лекарите казаха, че тази болест е лоша, не се лекува и от нея се осакатява. Обиколиха много доктори. Нямаше ефективно лечение на „Бехтерев”, а поддържащите лекарства увреждаха бъбреците. За няколко месеца снажното момче се прегърби, сви се, едва се движеше.Въпреки болестта успя да завърши и се прибра на село, където стана счетоводител в ТКСЗ-то.
Годините се нижеха, родиха се внуци. Омъжи се и едната от по-малките дъщери. Взе си съпруг чак от Дунава. Първата си дъщеря повериха на грижите на Тодора. Малко беше майчинството, та и оставиха детето осеммесечно.Отгледа внучката с много любов и търпение,възпита я в правата вяра, защото самата тя беше ревностна християнка, кротка и смирена жена, даваща само любов и радост на другите. Не повиши глас, не се скара, но с благите си думи укротяваше и най палавите пориви. За първи клас родителите я взеха в града.
Пръснаха се всичките и деца, освен синът. Въпреки болестта работеше, но сърцето на Тодора се свиваше от мъка. Най-малкият беше той, най привързания към нея. Тя виждаше как болестта му напредва, а не можеше да му помогне.
Мъжът на най- малката дъщеря, севернякът, много го обичаше и го води при какви ли не доктори и професори, но не помогна. Спомина се на 37години. Умря в ръцете на Тодора и сякаш с него си отиде и чат от душата и. Мъжът и нямаше сили да пребори собствената си мъка, кама ли да я утеши. Плачеше скришом, както и тя.
Мъката я изпи и заболя тежко. Откриха рак . Операцията беше много тежка, но Бог я запази. Възстанови се. Пак носеше радост на близките си, особено на внуците, а любимата и внучка, тази, която отгледа от бебе не се отделяше от нея.Учеше за медицинска сестра и позволиха да бъде с нея в болницата, облечена в бяла престилка.
Не и беше писано да поживее спокойно. Съвсем скоро съпругът на дъщерята от първия и брак загина при катастрофа и от стреса тя също заболя от рак, но не можаха да я спасят. Почина четири години след брат си. Тодора ходеше като сянка, цялата в черно. Така и не свали черните дрехи до смъртта си, но Бог даде дълъг живот и на нея и на съпругът и. Той си отиде от този свят на преклонните 86години.
Тя доживя 82, за радост на любимата си внучка, която макар и вече омъжена и с малко дете, се стараеше да бъде често с нея. Ден преди смъртта и бяха заедно и тя и обеща да дойде съвсем скоро пак.
Януари тази година беше много ветровит и студен и реши да посети баба си, заедно с детето след ден - два, като се постопли.
Следващата нощ мъжът и беше нощна смяна, детето спеше, а тя четеше книга.
В един без двадесет чу как входната врата се хлопна и реши, че съпругът и се е върнал по рано. Стана, но нямаше никого, а вратата беше заключена. На сутринта съпругът и съобщи, че баба Тодора е починала същата нощ в един без двадесет.
Посетила я беше за сбогом, защото мостът между двата свята е любовта.
* * *
ЗЛАТА
Тази година пролетта дойде рано. Клонките на дърветата напъпиха и се разлистиха още след Велекден, койтосе падна на 4април.
Посрещнаха празника на светлото Христово възкресение в новата църква-построиха я преди няма и 20години, с много любов и труд и я посветиха на света великомъченица Неделя.
Природата бързаше да зарадва с цялата си прелест жителите на Батак, които не подозираха,че съвсем скоро живатът им ще се преобърне с главата надолу и за повечето от тях тази пролет ще е последна.
Настроението беше приповдигнато и по къщята шепнеха с надежда за предстоящето възстание и дълго чаканото освобождение от турското робство.
Злата беше къщовница. Домът и светеше от чистота, а многобройната и челят беше спретната. Имаха 3 момчета и 2 момичета.
По големите деца ходеха на училище, а най – малкото беше пеленаче.
Мъжът и беще търговец, дребен на ръст, но с остър ум, предприемчив, продаваше дървен материал в турско и гръцко, постоянно пътуваше и говореше добре и двата езика.
Бяха средно заможни, не богаташи, но най-ценното в дома беше любовта и сговора.
На 20 април пукнаха пушките в Панагюрище и целият четвърти революционен окръг се вдигна на въстание. Кратко беше опиянението от свободата.
След възторга дойде погрома.
На 1 май Батак беше залят от орди башибозук, водени от Ахмед ага Барутанлията.
Нахълтаха от долната махала. Навсякъде цареше хаос. Започна безразборна сеч, палежи, изнасилвания. Батак кънтеше от писъци.
Злата грабна пеленачето, мъжът и изведе другите деца от къщата. Като видяха че не могат да бягат към гората , хукнаха към църквата, зад чиито дебели стени се надяваха да намерят убежище.
Когато дотичаха вътре вече беше пълно с хора, но те успяха да влязат в храма.
После се препълни и дворът. Залостиха портите. Скоро башибузукът атакува.Здравата порта и високите дувари успяха да удържат дивия напор .
Два дни се мъчиха да проникнат в двора безуспешно, даже пробиха дупки в дуварите, за да стрелят.
Злата и семейството и бяха в храма вече втори ден, без вода, без храна, задушаващи се от притискащите ги хора. Кърмата и спря и пеленачето плачеше много, но после се умаломощи и само проплакваше то време на време, стреснато от пукота на пушките.
По големките деца молеха за вода, сърцето и се раздираше от мъка.
В отчаянието каза на мъжа си да направят опит да избягат в късните часове на нощтта, когато освирепелите и преситени от убийства и изнасилвания изверги спрат за малко да си починат и останат само стражи.
Знаеха, че шанса е нищожен, но решиха да опитат.
Пеленачето можеше да ги издаде, затова Злата взе страшното решение да го остави в храма, за да се спасят другите и деца.
Над главите им се намираше една от четирите греди, които оформяха централната част на храма. Злата свали престилката си, направи люлка от нея, сложи детето вътре и окачи люлката на гредата.
Запробиваха си път към изхода и бяха вече на вратата, когато женски глас извика-„Злато, детето падна от люлката.” Спогледаха се с мъжа и . Приеха това за знак и решиха да останат. Върнаха се на мястото си и Злата прегърна плачещото си детенце, което не ги пусна да тръгнат.
На сутринта башибузуците успяха да влязат в двора и се започна страшна сеч.
Отвеждаха ги до дръвника и питаха дали се отричат от вярата си, отказваха да се отрекат и им отсичаха главите.
Като свършиха с хората в двора напряха на църковната врата, но поради многото народ не можаха да влязат веднага. Стреляха през прозорците , хвърляха запалена с газ слама, избиха доста хора, други се задушиха.
Семейството на Злата се беше скупчило до стената, като тя и мъжът и се опитваха с телата си да покриват децата. Бяха разбрали, че краят им наближава.
Башибузуците строшиха вратата и нахълтаха в храма, но поради многото хора и живи и мъртви, не можаха да влязат навътре.
Макар и силно омаломощени, хората се мъчеха да дадат отпор. Посякоха тези, които бяха отред и оказваха съпротива, други успяха да завлекат навън. След неравната схватка изведоха всички на двора. Разделиха мъжете от жените и децата. Започнаха да ги коля пред очите им. Никой не се отрече от Христа.
В късния следобед изправиха пред Ахмед ага много висок и снажен мъж и след като и той отказа да приеме турската вяра му отсякоха главата. Обезглавеното тяло подкочи и се хвърли върху Ахмед ага, като от глава до пети го обля в кръв. Стресна се коравия и безпощаден бей, прие го за лош знак и каза да спрат , докато реши какво да правят с останалите гяури.
Натикаха всички обратно в храма.
Златиния мъж стоеше до прозореца и чу разговора на турски между агата и подчинените му. Той нареди останалите жени и деца да се пуснат, а мъжете да се отведат на реката, на мястото където през деня бяха убили повече от 200 девойки и да ги съсекат.
Злата разбра какво е чул мъжът и, а в това време започнаха да ги извеждат.
Злата трескаво мислеше какво да направи, накара мъжа си да се скрие в полите на сукмана и , а децата се скупчиха около нея, за да прикрият баща си. Така успяха да го изведат незабелязано.
След клането в Батак само две семейства останаха цели – едното беше на Злата.
Днес в храм „Св. Неделя, както през всички дни на годината, се отслужваше света литургия. Мощите на мъчениците лежаха в раки под светия престол и под двете греди на храма, на една от която преди 150 години висеше люлката на Златината рожба.
След службата възрастна жена запали свещица, преклони се пред мощите на хилядите святи Баташки мъченици и ми разказа покъртителната семейна история на своята прабаба, пеленачето, най- малкото дете на Злата.
* * *
И ПРОПЯ ПЕТЕЛЪТ
Крепостта се издигаше над равното поле. В ниското се стелеше мъгла, но тук беше ясно и лъчите на изгрева галеха кулите и дебелия зид на крепостната стена.
Деспотицата посрещаше изгрева. И тази нощ не можа да спи. Тревогата за боледуващите и деца я прогони рано от постелята.
Въпреки грижите и усилията на лечителите децата линееха и живецът в тях беше слаб. Момичето беше почти на дванадесет, а момчето на осем години.
Мъжът и, деспотът, възрастен от нея, управляваше справедливо и с твърда ръка. Думата му беше закон. Властта носеше грижи и отговорности. Много хора беше наказвал срого, други възнаграждавал според задлугите.
Макар, че беше суров човек, той се вслушваше в думите на жена си и тя беше на почит. Живееха охолно, но не разточително.
До преди година нищо не помрачаваше щастието им. После се разболя синът им, а скоро след това и дъщеря им. Залиняха и се топяха пред очите им. Не жалеха парите. Лекуваха ги врачове, знахари, билкари, но без полза. Подобряваха се за малко и после болестта пак ги нападаше. Ставаха все по бледи и крехки.
Зимата си беше отишла и пролетта влизаше в своите владения. Деспотът реши деспотицата и децата да отидат да се помолят и поклонят на Божи гроб. Щяха да изчакат още месец да се стопли времето. Тя беше угрижена как ще понесат пътя.
Когато уреченият ден настъпи потеглиха с малка свита, която включваше и лекар и свещеник. Пътят беше дълъг, но вярата ги крепеше. Когато пристигнаха се поклониха при гроба Господен и се причастиха на литургията. Няколко дни обиколяха светите места, отдъхнаха и потеглиха обратно .
Децата бяха сравнително добре . По средата на обратния път момоченцето се почувства зле, влоши се и животът в него тихо угасна. Голяма бе скръбта на деспотицата. Тя остави костите на детето си да почиват в чужда земя.
Като ги съзря пред портите без сина му , деспотът падна в несвяст. Три дни беше трескав и бълнуваше. Когато дойде на себе си повели да се издигне храм на Свети Георги, светецът чието име носеше синъг му.
Волята му се изпълни веднага. Събраха се уста майстори, и запачнаха градежа. През деня строяха, а през нощтта съграденото се събаряше. На третата нощ се яви съновидение на деспота, че там където пропее първо петел след нощната доба е мястото на храма. Петелът пропя недалеч от крепостта, на близко възвишение, където имаше овчарски кошари.
Градежът завърши в лето господне 1296то. Зографисаха изкусно, богато благоукрасиха и осветиха тържествено новия храм.
За жалост не след дълго при основите му положиха тялото на дванадесет годишната им дъщеря.
Храмът стои и до днес, в двора на Кремиковския манастир. В притвора му са изобразени деспотът, заедно със съпругата и двете му деца.От лицата им струи спокойствие и радост. Над тях свети Георги е прострял молитвено ръце, а зад него от нарисуваната крепостна кула пее петел.
* * *
ПАРАХОДЪТ
Зимата на 1952-ра беше мека. В края ва февруари излязоха на оран, за да подготвят добре почвата за кукуруза. В този район царевицата беше на почит. Стопаните имаха много добитък и го изхранваха предимно с нея.
Добро цял живот беше влагал всичко припечелено в земя. Купуваше ниви, защото обичаше земята и да се труди над нея, а имаше и трима сина.
Семейството на му беше трудолюбиво. Синовете бяха вече задомени и той, след като се спомина жена му, раздели имота си между тримата. На всеки даде по над двеста декара земя. Покрай Дунава това не беше нито много, нито малко. Едрите земевладелци имаха чифлици и земя от няколко хектара, затова семействата на синовете му не се числяха към богаташите, но челядта му беше заможна.
Още от миналата година плъзнаха тревожни слухове за колективизация и някакви колхози, дето всичко щяло да е общо, та умът му не го побираше, но все се надяваше това да са кьор фишеци. Та нали цял живот се беше трудил за тази земя, честно я беше придобил. Синовете от малки и те бяха все покрай него.
Георги и Стамат бяха по- големите, а Николчо беше изтърсакът. Преди десетина години и той се задоми. Взе си булка от Влашко, работна и хубавица.
Сега Добро имаше осем внучета, които все се въртяха около него и го разтушваха.
В края на март дойде някакъв партиец с черна кожена куртка и свиреп вид, събра мъжете в кметството и започна да им говори за колхозите в Съветския съюз и как те доброволно трябва да последват техния пример.
Доброзорно си беше то, ама не можеше да се избяга. Кото помъчиха с увещания и обещания и видяха, че нищо не става обърнаха политиката и започнаха да заплашват.
Мъчиха се още няколко дни, пък като видяха, че селяните са непреклонни пристъпиха към жестока саморазправа. Превърнаха училището в своеобразен затвор, където затвориха хората и започнаха да ги бият, за да се съграсят да подпишат. Много от тях не издържаха на побоите и се съгласиха да дадат земята си, но тримата братя не бяха сред тях.
Накрая, след около седмица издевателства изведоха останалите мъже с вързани ръце, наредиха ги на брега на Дунава, завързаха им по един тежък камък на врата, а срещу тях изправиха жените и децата им. Питаха ги за последно ще подпишат ли, че се отказват от нивите си и влизат в ТКЗС. Ако откажеха ги блъскаха във водата, за да се удавят.
Дойде ред на Добровите синове. Децата и жените им пищяха и молеха за милост. Старият им баща ги увещаваше да подпишат, за да останат живи. Георги и Николчо подписаха, но Стамат отказа. Хвърлиха го в реката и тя го погълна.
Стамат се бореше с всички сили, но тежкият камък не му позволяваше да изплува. Въпреки вързаните си ръце не се предаваше, защото плуваше откакто се помни. Беше преплувал Дунава до румънския бряг и обратно няколко пъти, но тук реката беше особено дълбока, затова имаше и пристанище за парахода до Виена.
Накрая се омаломощи и усети как тялото му се отпуска, изгубило и последното мехурче въздух. Почти в несвяст усети, че нещо го подема и издига. Реши, че е мъртъв.
Когато се свести видя надвесени хора над себе си и разбра, че се намира на параход. Колелото на парахода го беше закачило и издигнало над водата почти удавен , откъдето го бяха свалили по заповед на капитана.
След като разбраха какво се е случило с него го скриха.Така той пристигна с парахода във Виена нелегално.
Много мъки и лишения претърпя, но успя да се укрие и да си извади фалшиви документи. С новата си самоличност след около година се качи на кораб за Америка. Не смееше дори да помисли да се обади на близките си, че е жив.
След двадесет години успя да прати хабер по сигурен човек. Никой не разбра, само семейството му и свещеника, който спря да го поменува за упокой.
Стамат така и не видя отново родната си земя, заради която искаха да го убият. Костите му останаха да почиват в далечна Америка, която той така и не припозна за втора родина.
* * *
БЪЛГАРИ
Неделната служба беше дълга и тържествена.
Георги и семейството му не пропущаха неделя без да се черкуват. Освен съпругата си имаше още две дъщери- на 15 и 17 години, и трима сина. Близнаците бяха на 12, а най. Малкият, Димитър, на 5 години.
В храма освен тях идваха още много български семейства, живеещи в гръцко. Така се чувстваха по близо до родината.
Нищо не предвещаваше задаващите се злощастни събития. Гръцките власти бяха успели да запазят в тайна намеренията си.
След края на службата входовете на църквата бяха завардени от жандармерия. Отделиха настрани българските семейства и им съобщиха, че ако се признаят за гърци ще могат веднага да се приберат по домовете си, ако ли не, тогава разполагат с един час да си вземат най – необходимите вещи и ще бъдат заточени в концлагери незнайно къде.
Георги не прие да се признаят за гърци и семейството беше принудено да събере спешно багаж и да потегли.
На пристанището, където ги качваха на кораби беше истинско стълпотворение. Блъскаха ги грубо и бързаха да ги натоварят. В суматохата малкият Димитър се изгуби и не успя да се каи на кораба. Въпреки молбите не им позволиха да слязат да го търсят. Корабът отплава, а малкият остана в неизвестност, сам на брега.Всички бяха съкрушени от мъка, но тежкото все още престоеше.
След няколко часа спряха на малък остров, почти безлюден. Имаше само няколко постройки, наподобяващи хангари, в които ги настаниха.
Условията бяха мизерни, храната оскъдна, а водата не ставаше за пиене, но друга нямаше.
Борбата за асимилация беше жестока. Всеки ден ги строяваха на плаца и задаваха един и същ въпрос –„Вие гърци ли сте или българи.” Ако отговореха, че са гърци, веднага ги връщаха по домовете. Тези които твърдяха, че са българи оставаха в лагера.
Положението все повече се влошаваше. Поради лошата вода и хигиена плъзна дезинтерия.
За жалост момчетата на Георги се разболяха. Първо малкото, а след ден и по- голямото. Нямаше лекарства, нямаше лекари и подходяща храна. След няколко мъчителни дни те починаха. Погребаха ги на острова, заедно с много други, които болестта покоси. Дезинтерията отнесе много хора, от които повечето деца.
Някои в отчаянието си се пречупиха и се признаха за гърци. Други продължиха да упорстват. Между тях беше и семейството на Георги.
Измина близо половин година в нечовешки условия на живот, страдания и душевни мъки. Накрая, като видяха, че никой от останалите в лагера българи няма да бъде склонен да се признае за грък ги натовариха отново на кораб и ги депортираха за България.
След няколко дни стъпиха на българска земя. След като ги посрещнаха и им дадоха храна и подслон, за да се посъвземат, трябваше да търсят място, където да се заселят.
Георги имаше братовчеди в Пловдив и потеглиха на там.
Бедно се живееше в онези години. Не беше лек животът и на близките им, които ги приютиха докато се установят. Георги си намери работа и успяха да наемат малка квартира . Парите едва стигаха за наема и храна.
Жена му започна да шие в едно ателие, момичетата тръгнаха на училище, но в свободното си време също помагаха. Заплащането беше мизерно.
Съдбата на малкото им дете не им излизаше от ума. Всички се надяваха да е жив. Опитаха се да потърсят информация от гръцките власти, но безуспешно.
Решиха да заделят колкото е възможно от прехраната, за да отиде Георги до Гърция, да потърси Димитър.След три години успяха да съберат достатъчно пари, за да потегли. Няколко дни вървя пеша, а после се качи на кораб за Гърция.
Когато пристигна не знаеше къде да търси, но с Божията помощ попадна на познати хора, които му казаха, че едно гръцко семейство, с което бегло се познаваха, е намерило малкия Димитър да се лута сам на пристанището след заминаването на кораба и са го прибрали в дома си.
Неописуема беше бащината радост, че синът е жив и здрав. Намери детето си и горещо благодари на милостивите хора, които го бяха подслонили.
Скоро отплуваха за България.
Най-после семейството беше заедно.Не беше лек животът им, но никога не възроптаха. Родната земя, от която не се отрекоха им даваше сили.
* * *
ОТЕЦЪТ
В памет на отец Кирил!
Роди се последен в семейството, след трима братя. Делиорманът беше земеделски район, но мъжете в рода бяха дюлгери, известни с майсторлъка си.
Въпреки това още от малък не го теглеше към мистрията и отвеса. Обичаше книгите и службите в храма. Растеше тихо и вглъбено в себе си момче. Често баща му и братята се шегуваха с него-„Кириле, от теб дюлгерин не става, кешки да станеш поп”.
Когато завърши седмо отделение решиха да замине да учи в семинарията в София. Наистина се сбъднаха бащините думи. Кирил се стараеше и напредна много в учението., затова след семинарията беше приет веднага в Софийската духовна академия.
В последния курс негов състудент го покани на гости за Рождественските празници, защото, поради многото път до дома и тежката зима нямаше да се прибере в къщи. Това гостуване се оказа съдбоносно за него, защото в този малък град, известен с многото си храмове и силно вярващото си население, той срещна бъдещата си съпруга.
Мария, така се казваше девойката, сякаш го позна, в момента на първата им среща. Преди по – малко от двадесет дни бяха преспали срещу празника на св. Никола в храма, носещ неговото име и тя, след като се унесе в дрямка, след края на службата, го видя в съня си – студент с червена шапка/барета/. Реши, че св. Никола и показва бъдещия и съпруг, затова сега не се поколеба да разговаря с младежа. Оказа се, че много си допадат, имат общи интереси и теми за разговори. Постепенно се опознаха и когато Кирил се дипломира се ожениха.
Ръкоположиха го за свещеник още преди да им се роди дете. Остана в родния град на презвитерата, в храма на св. Никола , където тя видя късмета си на съне. Устроиха си уютен дом, роди им се първото дете.
Всичко би било прекрасно, ако не беше дошъл девети септември и с него комунистическата власт. Настана тежко време за свещениците, преследваха ги, не им даваха да служат, затваряха храмовете по своя прищявка и не позволяваха на хората да се черкуват.
Отецът беше сформирал неделно училище към храма, за да се просвещават децата със словото Божие. Малките ходеха с голямо желание, но това не се хареса на новата власт, според която религията размътвала мозъците на младите. Арестуваха го и го заточиха в Белене.
Оцеля само с Божията помощ. Условията на живот бяха нечовешки-храната оскъдна и чиста помия, бараките по зле от кучешка колиба. Зимата ги мъчеше лют студ, лятото жега и комари. Работеха до изтощение, а за най малкото провинение ги наказваха. Мнозина се разболяха и не оцеляха, а някои бяха убити от озверелите надзиратели.
След две години го пуснаха, напълно изтощен и почти неузнаваем. Трябваха му няколко месеца, за да се възстанови напълно. И пак заработи на Божията нива, сега още по усърдно и прикрито от властта. Духовните му чада бяха много, но той ревностно ги пазеше. Сееше в душите словото Божие като добър стопанин и трудовете му дадоха добри плодове.
Въпреки комунистическия режим огънят на вярата не угасна в градчето ,благодарение на него и на още няколко свещеници. Венчаваха и кръщаваха тайно, ако се налагаше и по домовете на хората, дори и в нощните часове. Служеха в ранните часове Светата Литургия,за да могат призори да причастят вярващите.
Повече от четиридесет години служение отдаде на църквата отецът. Когато се срещнахме с нашия незаменим наставник и изповедник, той вече беше на преклонна възраст. Презвитерата му се беше представила пред Господа, а дъщерите му следваха жизнения си път в други, далечни градове. Наближаваше деветдесет години и се движеше много трудно. Обичаше да се шегува, че е доброволен затворник в дома си. Той рядко оставаше сам. Въпреки възрастта и умората продължаваше да приема в дома си пората, нуждаещи се от духовните му напътствия.
Беше задушница. На масата, в малка вазичка стоеше самотно кокиче. Когато го запитах откъде е това цвете, той ми отговори, че е от гроба на презвитерата му ,като хабер от нея и сякаш стои между двата свята. Както винаги беше прав, защото за любовта и привързаността няма граници.
Отиде си от този свят на 93 години, след като прие последното си причастие, примирен с Бога и с хората.
* * *
КОСИ РАЗДЕЛЕНИ НА ДВЕ
Баба ми разказваше стара приказка за любовта и саможертвата. Дните на човешкия живот са преброени ,казваше тя и само Бог може да додаде , ако реши, че ти е нужен.
Преди много години в едно царство се родило в богат дом момче.
Отгледали го с много любов, както казва народът – като писано яйце. Треперели над него, ограждали го грижи, предпазвали го от беди. Пораснал прекрасен момък.
Той се влюбил в девойка, която не била от толкова знатен род, но имала златно сърце, сияела не само с красота, но и с доброта.
Родителите много обичали младежа и склонили да го задомят с избраната от него девойка. Сгодили ги и започнали да се готвят за пищна сватба.
Но на младежа не му било писано да бъде щастлив младоженец. Животът му щял да свърши в сватбения ден.
Когато отивали с файтона към храма да се венчаят, трябвало да преминат по мост над голяма и дълбока река. Единият от конете се подплашил и повлякъл файтона, а младоженецът политнал в реката. Не можел да плува и участта му била да се удави.
Годеницата, като видяла как реката погълнала любимия и, заскубала косите си от мъка. Опитали се да я утешат с думите, че дните му са били толкова и са свършили. Тогава тя разделила косите си на две и горещо помолила Бог , както косите и са разделени на две, така да раздели и дните на оставащия и живот на две части – за нея и за годеника и поравно.
Смилил се Бог, поради голямата и любов и липсата на дори капка егоизъм и върнал живота на младоженеца.
Венчали ги в храма и те живели щастливо. Колко дълго ли? Ами колкото си разделели – по равно.
* * *