Станка Бонева.
Част от битието.
Сърцето ми прескочи. През дъжда
на пресекулки към студените дървета
да навести обезлюдените гнезда,
над нощната дъбрава да посвети.
Изгря, залезе, после пак изгря.
Като отчаян славей изпиука,
отърси си дълбоката вода,
събра си силите в два хлабави юмрука
и, взело се в ръце, пое си дъх,
преди да продължи из самотата
от лед към жега и от спад към връх.
Прозря, че сън е пътят за "оттатък".
А после... разгоря му се жарта.
С прераждането пепел в кръв превърна.
Политна. И от края на света
сърцето ми при тебе се завърна.
Час бытия.
Перескакивает сердце через дождь,
Рвётся птицею к застуженным деревьям:
Обезлюдевшие гнёзда там найдёшь,
На дубраву свет прольёшь в ночное время.
То взойдёт оно, то скроется, то снова
Соловьём отчаянным зовёт,
Стряхивая сном лихое слово
В голубой воды водоворот.
Рвётся сердце вещее, крылато.
Сильное, зажатое в кулак...
В руки взять себя могла когда-то,
Но вот в одиночестве - никак!
Изо льда да в полымя швыряло:
Смерять бездну, неба зачерпнуть -
Разгорелся жар его сначала,
Прозревая запредельный путь.
Пепел в кровь мою переродится,
Превратится от конца времён...
И к тебе обратно возвратится
Соловей. А это будет он!