ПРИКАЗКА С ПОУКА
Пак сме двете. И пак сами.
Като малко морно цвете,
си сънено, детенце, ти.!
Сложи в скута ми главица!
За пчеличките – умници,
за глада на баба Меца,
съблазнена от медеца,
да разкажа съм готова.
Слушай приказката нова!
През слънчевите летни дни,
когато всеки цвят цъфти,
сто пчелички работливи
в горските усои диви
кошер малък изградиха,
пити восъчни редиха
и там, от сутрин чак до мрак,
без миг да са подвили крак,
над цветята полетяха.
Сладкият нектар събраха
и сто „килийки“, ред по ред,
напълниха със сладък мед.
Вятърко немирен вее,
клонът с кошера люлее
и разнася над гората
на медеца аромата.
А на малката поляна
бе полегнала Мецана.
Беше гладна и сърдита.
Цял ден из гората скита,
не намери нито дренки,
нито във реката мренки,
нито гъбки червенушки,
нито зрели меки крушки.
Празен бе и мравуняка.
А на някаква си драка
на една поляна глуха
си проскуба и кожуха.
„Гладна ще замръкна днеска,
а от глад тресе ме треска,
пред очите ми тъмнее ,
и земята се люлее.
Ох, на таз поляна хладна
ще загинеш, Мецо, гладна!“
Тъй отчаяна Мецана
хленчи още отзарана.
Нощ се спусна над земята,
след нощта изгря зората.
Меца се във сън унесе,
а от вятъра донесен
сладък аромат се лее
и пчелица златна пее...
Скача Меца:-Май сънувам?
Или пък от глад бълнувам?
Може би съм вече в Рая?
Ах, дошъл е вече края!
Почувствах леден, смъртен хлад,
че май умряла съм от глад?
-Но, какво ме гъделичка?
Нали тук съм сам-самичка?
В тази пустош мрачна, дива
нямаше душица жива.
И какво ли ме събуди?-
Гледа Меца и се чуди.-
Май съм жива, здрава още,
но припаднала съм снощи.-
Чуди се, очите трие-
Но какво ли там се вие
и над главата ми кръжи?
Как сладко бръмка и жужи!
Скочи радостно Мецана,
под дървото тя застана
и изпълнена с надежда
към върха висок поглежда.
-Пчелен кошер там се крие,
дъх на сладък мед се вие.
Ах, спасена съм накрая!
Аз съм късметлийка, зная!
Скочи пъргаво Мецана
и за клоните се хвана.
Към върха се закатери
но нали от глад трепери
стигна само до средата,
после тупна на тревата.
А хралупата дълбока
пак е в клоните високо.
Плаче Меца, пръсти кърши,
пот и сълзи нервно бърши,
па уплашено се кръсти,
и под козината гъста
синините си разтрива:
-Ох, за нищо те не бива,
стара, тромава Мецана!
Гладна пак ще си остана.
Сбогом, ти, надеждо, моя!
Смърт, вземи ме! Аз съм твоя!
Този мед е тъй далече…
Смърт , ела, вземи ме вече! -
Тъй ридаеше горчиво
наша Меца полужива...
Съжалиха я пчелите
и от сладките си пити
на отчаяната Меца
подариха от медеца.
-Хапвай, Мецо, да си жива!
Ала да крадеш не бива!
Щеше по-добре да сториш,
за медец да ни помолиш.