СЪНЯТ НА МАМА ВРАБКА
Сънчо по стъклата чука.
Шепне тихо, тихо букът
и с нежна песен пак нощта
и птички, и цветя приспа.
Запява тихичко щурче…
А аз съм тук, при теб , дете.
Да разказвам съм готова
за теб приказката нова.
Кап, кап! Кап, кап!
Сбогом, Есен! Идва Зима.
Всеки топъл дом си има.
Капят пак дъждовни капки,
а горката мама Врабка,
вън, без чадър, без мушама,
студува под дъжда сама.
Няма покрив над главата.
Лятос скита из полята,
спеше в трънката бодлива,
топло беше, бе щастлива.
Но със прелетното ято
тръгна си и златно Лято.
Плъзнаха мъглите сиви.
Изпокри се всичко живо-
кой в хралупа, кой в гнезденце,
търсят топличко местенце
за да се скрият от студа,
от гъстите мъгли, дъжда...
Скри се даже баба Жабка.
Дом си няма само Врабка.
Под крилце главица скрива
и на мокър клон заспива.
Кап, кап! Кап, кап!...
Сън сънува мама Врабка:
” Туй не са дъждовни капки,
не са и зимни ветрове,
не носят бели студове.
Пак плаче старата лоза
и рони капчици роса.
Мънички са като зрънце,
всяка носи лъч от слънце.
Ето, утро ще настъпи,
тя в роса ще се изкъпе
и ще литне пак щастливо
подир свойто ято диво.
Там са нейните момчета –
сладки, рошави врабчета.
Дъждовни локви не блестят,
а житните зрънца кълнят
и топло лято е дошло!
Не, нямам нужда от гнездо!...”
Кап, кап! Кап, Как!...
- Измамен сън е този рай!
Ний зимен дъжд сме,Врабке, знай!
Трябваше да се потрудиш,
та в гнездо да се събудиш.