Изворът на мъдростта, автор Генка Богданова

 ЯБЪЛКОВО - ЮНАШКА ПРИКАЗКА

Я, нак­рая, май сме ве­че!

         Аз­бу­ка­та те ув­ле­че.

С бук­ви­те се за­поз­нах­те

         и при­я­те­ли ста­нах­те.

Мно­го при­каз­ки на­у­чи

         и от тях се ти по­у­чи

с мно­го мъд­рос­ти чо­веш­ки

         Ще те па­зят те от греш­ки.

А от то­зи ден на­та­тък

         мо­ят сън ще бъ­де сла­дък.

Рад­вам се, че мой­то вну­че

         аз­бу­ка­та с мен изу­чи!

ЯБЪЛ­КА  дър­во чу­да­то

         имал ца­ря пред па­ла­та.

Би­ло то дър­во не­зем­но.

         Злат­на ябъл­ка въл­шеб­на,

зре­е­ла през есен­та

         сред лис­та­та на вър­ха.

Но пре­ди да е уз­ря­ла,

         през нощ­та нез­най­на ха­ла

спус­ка­ла се към вър­ха

         и от­къс­ва­ла пло­да.

С ябъл­ка­та във ус­та­та,

         скри­ва­ла се вдън зе­мя­та.

То­зи чу­ден бо­жи дар

         бил за вся­ка бо­лест цяр.

На пло­да във сла­дост­та

         кри­е­ла се мла­дост­та.

На­тъ­жил се ца­рят мно­го.

         Лег­нал бо­лен. В из­не­мо­га

пъш­кал, ох­кал и не спял.

         От тре­во­ги по­бе­лял.

Кой ли за па­зач да сло­жи?

         Кой да я опа­зи мо­же?

И съ­ну­вал стра­нен сън.

         Пла­че ябъл­ка­та вън:

"Рож­би­те ми до ед­на,

         граб­на та­зи ха­ла зла!

Ца­рю, що се чу­диш още?

         Си­но­ве­те свои но­щем

за па­за­чи пос­та­ви!

         Те са прин­цо­ве доб­ри,

во­ля­та ти те ще спа­зят,

         ябъл­ки­те ще опа­зят!"

Тъй и ца­рят по­ве­ли -

         най-го­ле­ми­ят да бди!

Прин­цът вън кра­де­ца ча­ка,

         ала сън над­ви юна­ка.

Пак по­тъ­на в дън зе­мя

         ха­ла­та в ус­та с пло­да.

А на след­ва­ща­та есен

         вто­ри­ят му син със пе­сен

бу­ден ябъл­ка­та па­зи.

         Но съ­нят и не­го га­зи,

стих­на ско­ро пе­сен­та

         и юна­ка пак зас­па.

Ца­рят тъй се раз­г­не­вил,

         щом на сут­рин­та от­к­рил,

че пло­дът го ня­ма пак,

         че зас­пал и тоз юнак.

А на тре­та­та го­ди­на,

         по­дир бра­тя­та два­ми­на

прин­цът ма­лък бил на пост.

         Ча­кал за не­ка­нен гост.

Имал ум­на той гла­ва.

         Знаел сред­с­т­во за съ­ня!

Той кут­ре­то си ра­нил,

         с болка своя сън надвил.

Бу­ден чакал в своя пост

       със стрела за своя " гост".

А зо­ра­та веч из­г­ря­ва.

       Долетяла страш­на ха­ла,

граб­ва ябъл­ка­та зря­ла,

         но пре­ди да от­ле­ти

пус­нал мо­мъ­кът стре­ли...

       Улучил тази хала бяс­на,

рук­на­ла кръв­та й яс­на

         и ос­та­вя­ла сле­да

по­дир нея във нощ­та.

         Подир нея, с лък в ръката,

тръгнал принцът по следата.

          Дъл­го, дъл­го той вър­вял.

В ДОЛ­НА­ТА ЗЕ­МЯ се спрял.

          И на­ме­рил там ла­мя­та

в дъ­но­то на пе­ще­ра­та,

          сред пос­те­ли­те си праш­ни

да уми­ра в мъ­ки страш­ни.

         Но след миг във тъм­ни­на­та

грей­ва не­що сред поз­ла­та.

          Ху­ба­ви­ца не­поз­на­та,

със злат­ни ябъл­ки в ръ­ка­та

          във под­зем­на­та оби­тел,

сре­ща своя принц-спа­си­тел.

         Ста­нал й без­к­рай­но мил

прин­цът, кой­то я спа­сил.

         Ра­дост­та била го­ля­ма.

Стиг­на­ли в дво­ре­ца два­ма

          и на ца­ря те от­нес­ли

злат­ни ябъл­ки чу­дес­ни.

         Ца­рят с тях се под­м­ла­дил

и пред всич­ки обя­вил:

        "Во­ля­та ми е за­кон.

Днес от­с­тъп­вам своя трон.

         С ум си­нът ми ще ца­ру­ва,

а на­ро­дът ще доб­ру­ва!"

 

А по­у­ка­та, де­ца?

Тя е ви­на­ги ед­на -

Щом на пос­та си не спиш,

Зло­то с ум ще по­бе­диш!