От алчност и снобизъм заразени сме.
Завръщат ни към каменния век
ненужни като смисъл и във времето,
проклети до последния човек.
И в опит да надскочим туй безвремие,
отрекохме и Кръста, и Христа,
Спасителното чудо Възкресение,
отмило грях и всякаква вина...
Изпънати на нокти, малодушни сме.
Затънали сме в завист, суета.
Отпадъчни. Отритнати. Обрушени...
Захвърлени далеч, накрай света.
Хазартно сме запътени наникъде -
лукави, ненаситни, подли, зли...
Неслучени навярно сме събития,
преглъщани сме, може би, мечти.
Заключени зад странно самомнение
за егото. Забравили вкуса
на честно разгоряла се полемика -
болезненост от жило на оса...
Сред множество присъствия самотни сме,
а често празнословим за любов.
Как бясно профуча край нас животът ни!
Дали ще ни качи на автостоп?