Татяна Любенова. Болгария.
http://literaturensviat.com/?p=4173
Краткая биография Татяна Любенова :
Член союза писателей Болгарии Татяна Любенова- журналист с тридцатилетним стажем. В свое время она окончила университет Кирила и Мефодия. Последние восемнадцать лет занималась издательской деятельностью. Она автор четырех поэтических сборников - “Зряло” /1994/, “Разпети петък” /2000/, “Отделно място” /2003/ и “Не по правилата” /2006, избрани стихове/ и сборника статей “Белези от българското време” /2003/. Татяна подготовила и провела огромное количество интервью с известными поэтами, писателями, философами и другими видными деятелями болгарской культуры. Одно время была автором и ведущей популярной программы на телевидении, посвященной литературе, искусству и културе “Хеликон”. Готовится к печати новый сборник стихов Татяны “В окото на Времето”.
*
ВЪПРОС
http://literaturensviat.com/?p=5586
Хъшове мои, момчета невесели,
някога нямахме хубави мебели.
Сядахме всички край масата стара,
за да делим подир думите хляба,
дните прииждащи, редките празници,
бяхме на себе си пълновластници.
Ние, дето изглеждахме скарани
с норми, закони и рамки налагани
и несъгласни, съвсем непривични,
искахме винаги да сме различни.
Дето на правдата само се вричахме
и подир светли илюзии тичахме –
все ни одумваха, все ни отричаха,
а пък, със завист, юмрук ни наричаха.
Имахме дълг. И го носехме тримата.
Той беше наш, беше общ. И незримата
корист с омраза петите ни следваше:
чакаше грешките, зорко ни дебнеше…
Хъшове мои, момчета невесели,
де са ни думите, хляба и песните,
писани в нощите, в дните – нелесните?
Тъмно коварство ли в чашите имаше?
Нещо се свиваше, свиваше, свиваше:
станаха всички усмивки измислени,
станаха думите ни полуистини.
Късат се нишките, късат. Жестоко е.
И се разтваря юмрукът. Дълбоко в мен
белези само остават – жигосани.
Хъшове мои, защо са ми?
*
САМОСЪХРАНЕНИЕ
http://literaturensviat.com/?p=5586
Все проблемна съм ви. Непривична.
Неудобна съм ви. Не типична.
И конфликтна. И дисхармонична.
Като сянка. Остро-графична.
И където се появявам,
дисонансно ви опровергавам.
И тревогата става гъста,
и опасно засенчва ръста
на фалшивата ви неотразимост.
Аз, зелената необратимост,
ви заплашвам дори и бездумна
и враждебният страх, че съм умна,
с тънки струнки у вас вибрира.
И това ви гневи. И нервира.
Все ми търсите слабото място.
Непогрешна не съм, нито властна
да осъждам неотвратимо,
а самотна съм – неизлечимо!
Е, все някога ще го намерите
и двуостро ще го измерите.
И във някоя тъмна виелица
ще замахнете изневиделица.
Ще въздъхнете с успокоение…
Ами моето стихотворение?
*
ЗРЯЛО
http://literaturensviat.com/?p=5586
Лятото на кръстопът е седнало.
С нещо се прощава, но не плаче.
Нивите в нозете му са легнали,
А реките му текат прозрачни.
Като хляб, под връшника изпечен,
пръхкава и топла е земята.
А клонят към късната си есен
сънчогледите. И тишината
бавно се разстила над тревите,
цветовете им изпива бавно.
Замълчават птиците. И дните
все по-къси стават. И по-равни.
И е бездиханно вече Времето –
бяло и овално. Като камъче.
Лятото на кръстопът е седнало.
С нещо се прощава, но не плаче.
*
НЕ ПО ПРАВИЛАТА
http://literaturensviat.com/?p=5586
Е, какво пък!
Не живях по правилата!
Някак си на странна птица ви приличах.
Ъгълът, под който гледах Светлината,
цветовете правеше различни.
Опака.
И не половинчата.
Изкушенията си докрай обичах.
Къща не направих и не ме очакват.
Стиховете ми звучат премного лично.
Не родих деца.
А исках три да имам.
Нормите със примки все ме спъваха.
Нощите изтекоха безименни,
с онемели думи ме разпъваха.
Тъй се случи –
не по правилата!
Много сенки в погледа натрупах.
Ъгълът, под който гледах Светлината,
беше моята присъда. В упор!
* * *
http://literaturensviat.com/?p=7696
* * *
Сезоните на нашите надежди
са кратки като островна трева –
додето във небето се оглежда,
залива я внезапната вода.
Защо им се надяваме все още?
И боледуваме от самота.
И идат в уморените ни нощи
присъди за несвършени дела.
И тичаме в съня си срещу вятър.
И за безсилието се виним.
И в този свят, приличен на театър,
все ролята си с някого делим.
Не ни остава нищо, нищо цяло.
Изгребват ни до дъно алчни дни.
Изгребват ни до дъно. И до бяло.
И искаме да викнем. Но мълчим!
* * *
РАЗПЕТИ ПЕТЪК
http://literaturensviat.com/?p=10019
“Кто-то эдет к смертной победе…”
Марина Цветаева
Петък е.
И пак си хукнал
по пътеките на своята самотност.
Пълно е с усмивки там, с горещи думи,
с пожелаващи очи, с ненавист и обичане.
Петък е.
И пак си хукнал
тъмната умора да стовариш върху
самотата си.
С чужди отчаяния и чужди страсти
да я палиш и гориш.
Петък е.
И Слънцето стопява всичко.
И изпива въздуха на глътки,
да не ти остане
никаква надежда за любов,
никаква надежда за отдаване.
Петък е.
И тялото копнее
да е толкова свободно, колкото Духа…
Но е петък!
В петък Господ е умрял на Кръста!
* * *
* * *
http://literaturensviat.com/?p=11747
“…Кому разлука – ремесло!”
Марина Цветаева
Ще сложим точка. И след края
свободният ще си замине.
Ще бъде мъртва тази стая.
Ще тегне въздухът – обиден.
Ще млъкне даже тишината.
И светлината ще помръкне.
От студ трепереща, Душата
ще зъзне кротко в някой ъгъл.
С презрение ще я разтърсва
убийственото ясновидство,
че всичко е докрая свършено.
Оттук насетне – вече нищо!
А аз предателски и подло
ще се измъкна през вратата.
Ще я заключа с девет ключа
и ще ги хвърля във реката.
Дано не се обърна само!
Дано не я погледна, боже!
Защото мигар от Душата си
да се изтръгне някой може?
* * *