работа для 10-го Международного Конкурса поэтических
переводов с болгарского языка -
http://www.stihi.ru/2016/12/04/6130
приказка От Димитър Никленов
Някога до върха на най-красивата планина се разпростирало малко селце. Трийсетината къщи били подредени като шевица
на моминско коланче по двата бряга на пълноводната река. През лятото тя весело бълбукала и огласяла с песента си
цялата околност, а през зимата, когато всичко се сковавало от студ, тя игриво се провирала под ледените парчета и
носела хладина към равнината.
В къщата до дървеното мостче, което свързвало двете махали, живеело семейство млади ревностни християни. И тъй като
сърцата им били изпълнени с много доброта, всяка втора година се сдобивали с по една рожба. И всички били момичета.
Щом се родило веднага го кръщавали на името на онова цвете, което цъфтяло в момента на раждането му. Първото нарекли
Латинка, второто – Зюмбюлка, последвали Маргаритка и Лаленка.
Една сутрин селото се събудило от тревожния лай на кучетата. Небето притъмняло. Черни облаци се надвесели над
малкото селце. Не след дълго завалял пороен дъжд. Деретата се напълнили с вода. Придошла и реката – мътна и бучаща.
Тя отнесла дървения мост и двете махали останали разделени. Водата достигнала до праговете на къщите. Хората се
изплашили. Никой не смеел да се покаже навън, а придошлата река успяла да повлече няколко къщи. В една от къщите
живеело бедно семейство със своята седемгодишна Искрица. Щом усетили какво става започнали да се борят със стихията.
Те се мъчили да запазят и малкото, което имат, но най-много милеели за живота на свидната си рожба. Не след дълго
бурята и мътната вода отнесли малката дървена къща към равнината. Минута преди пороят да ги погуби, мъжът с последни
сили успял да спаси Искрица. А той и жена му трагично загинали. Детето останало сираче. Тогава семейството ревностни
християнин с четирите си дъщери, съжалили сирачето и го прибрали да живее при тях. Още първия ден заръчали на децата
си да се отнасят към момиченцето като към собствена сестра.
Така Искрица заживяла при тях, но никога не престанала да мисли за родителите си, а и често усамотена си
поплаквала за тях. От малка привикнала да не бъде в тежест на голямото семейство.
Тя се отличавала от другите момичета със своята хубост и най-вече с любящото си сърце. Нито веднъж не преставала да
проявява милосърдие и уважение. Научила се да дарява с нежност и обич всичко, което я заобикаля, но най-силно
обикнала жената, която от първия ден започнала да нарича мама. Искрица неотлъчно я следвала, както в къщната работа,
така и в градината и много скоро поела домакинството изцяло, а семейството като свое.
След време Латинка, Зюмбюлка, Маргаритка и Лаленка пораснали станали големи девойки, пораснала и Искрица - красива и
скромна девойка. Тъмно кестенявите й къдрици се спускали на вълни около снежнобялото й личице, на което греели като
слънца две големи черни очи. Когато се усмихвала, по бузките й разцъфтявали трапчинки, а бялото й личице направо
искряло.
Така ден след ден, месец след месец времето минавало неусетно. Родителите на петте девойки остарявали все повече и
повече, докато дошъл денят, когато без помощта на своите деца не можели да живеят. И докато Искрица се трудела из
двора или пък приготвяла храна за възрастните си родители, Лаленка, Зюмбюлка, Маргаритка и Латинка, не преставали
да се кипрят с новите си рокли и закачливо да надничат през прозореца. А щом минел някой момък покрай тяхната къща,
те се показвали и започвали да се хвалят:
- Погледни роклята ми. Тя е най-красивата на света! – започвала първа Маргаритка.
- Моята пък е синя, има и бледожълта дантела! – не пропускала да се изпъчи Зюмбюлка.
- Моята пък е от червено кадифе! – не се стърпявала Лаленка и изскачала пред другите.
- Хайде, хайде, нима не забелязвате розовата ми панделка? – сърдела се Лаленка.
Така надпреварата понякога прераствала в шумна караница. Кавги се чували и в останалите къщи на селото.
Хората започнали постепенно да се отчуждават, да ламтят за много пари и повече имоти.
Не след дълго родителите на петте момичета усетили, че идва края на земния им живот и ги събрали около тях.
Посъветвали ги никога да не забравят сестринската си обич и взаимното си уважение, да проявяват милосърдие и се
грижат за онеправданите и пренебрегнатите от алчните и завистливи хора. След това напуснали този свят.
Искрица дълго плакала. Тя загубила отново много скъпи хора. Девойката често влизала в стаята, сядала до празното им
легло и тихичко все плачела, но скъпите и добри хора, вече ги нямало. Душата й се терзаела, но не преставала да
помага на възрастните хора, които живеели в съседство до тях. Предлагала по филийка хляб на някой случаен минувач и
си мечтаела един ден всички хора да бъдат щастливи.
Веднъж като мислила за родителите си от очите й започнали да се стичат сълзи изведнъж усетила че до нея има някой.
Обърнала се и що да види. До нея стоял беловлас старец. Той се приближил до Искрица и изрекъл думите:
- Не плачи, дете мое! Твоите родители са вече там горе, при нашия Бог! Ти трябва да продължиш да живееш и да помагаш
на хората, както досега. Не се страхувай от изпитанията и върши всичко с много любов и силна вяра! И не забравяй, че
щастието е в твоите ръце!
Думите на стареца стоплили сърцето на Искрица и тя поискала да му целуне ръката, но той изчезнал. Тогава тя станала,
излязла на двора, огледала се наоколо и побързала да посети една по една сестрите си, които вече се били задомили.
Набързо им разказала за необикновената си среща със стареца. След това се изкачила на върха, на нейното любимо
място до стария дъб, откъдето се виждало цялото село и още дълго време размишлявала за това, което й се беше случило.
Планината била огряна цялата от слънцето и изглеждала многоцветна и красива. А на нея й се искало да я прегърне и
да полети като птица и да прегърне всичко пред себе си.
След още две години Искрица, пораснала, омъжила се за най-добрия момък от селото и живяла до дълбока старост, със
своя любящ съпруг и трите си деца.
Искра
Виктор Дубовицкий
Когда-то на вершине живописной горы стояло маленькое селение. Тридцать домов красовались, будто вышивка на девичьем
поясе, по обоим берегам полноводной реки. Летом река весело бурлила и оглашала пением окрестности, а зимой, когда всё
было сковано от холода, она игриво пробиралась под ледяным покровом и несла прохладу на равнину.
В доме у деревянного моста, связывающего оба берега, проживала молодая чета ревностных христиан. В сердцах у них
было много доброты, поэтому каждый второй год в семье рождался ребёнок. И все были девочки. Новорожденных сразу
крестили и давали им имена цветов, которые распускались в момент рождения. Первую нарекли Настурция, вторую - Лилия,
следующих - Маргаритка и Роза.
Однажды утром село разбудил тревожный лай собак. Небо потемнело. Чёрные тучи нависли над маленьким селением. Потом
надолго пошёл проливной дождь. Овраги наполнились водой. Вышла из берегов и река - мутная и ревущая. Она унесла
деревянный мост и оба берега оказались разделёнными. Вода стала заливать пороги домов. Люди испугались. Никто не мог
выйти наружу, а поднявшаяся река успела унести несколько домов. В одном доме жила бедная семья с семилетней дочерью,
которую звали Искра. Как только они поняли, что происходит, сразу начали бороться со стихией. Родители пытались
спасти то немногое, что у них было, но очень сильно переживали за жизнь дочери. Стремительно бурная и мутная вода
унесла маленький деревянный домик на равнину. За минуту до смерти муж, прилагая последние силы, успел спасти Искру.
А потом и он, и его жена трагически погибли. Дитя осталось сиротой. Тогда семья ревностных христиан с четырьмя
дочерьми сжалилась над сиротой и приютила девочку. В первый же день взрослые объяснили детям, чтобы те относились
к ней как к родной сестре.
Так Искра стала жить в этой семье, но никогда не забывала своих родителей и часто в одиночестве плакала о них. Она
каждодневно стремилась к тому, чтобы не стать обузой для большого семейства.
Она отличалась от других девочек красотой и любящим сердцем. Никогда не переставала проявлять милосердие и уважение.
Научилась дарить окружающим нежность и любовь, особенно сильно полюбила мать девочек, которую с первого дня стала
называть мамой. Искра постоянно помогала как в домашней работе, так и в саду, очень скоро она стала своей в семье и
доме.
Со временем Настурция, Лилия, Маргарита и Роза стали взрослыми девушками, повзрослела и Искра - красивая и
скромная девушка. Тёмно-каштановые кудри волнами спускались вдоль снежнобелого лица, на котором горели как солнце
большие чёрные глаза. Когда она улыбалась, на щеках появлялись ямочки, а светлое лицо будто искрилось.
День шёл за днём, месяц за месяцем, время пролетало незаметно. Родители пятерых девушек старели всё больше и
больше, пока не пришёл день, когда они уже не могли жить без помощи детей. И в то время, когда Искра работала по
дому или готовила покушать пожилым родителям, Настурция, Лилия, Маргарита и Роза не переставали примерять новые
платья и кокетливо смотреть в окна. А если мимо дома проходил какой-нибудь парень, они выглядывали и начинали
расхваливать:
- Посмотри на моё платье. Оно самое красивое не свете! - первой начинала Маргарита.
- У меня есть синее с бледножёлтыми кружевами! - говорила Лилия.
- Моё из красного бархата! - уверенно восклицала Роза.
- Давай, давай, обрати внимание на мою розрвую ленту! - перебивала её Настурция.
Такая неразбериха иногда превращалась в шумную перебранку. Эти ссоры были слышны в остальных домах селения.
Люди начали постепенно отчуждаться, не соблазняясь мечтами о деньгах и богатстве.
Через какое-то время родители пятерых девочек поняли, что их земная жизнь подходит к концу и собрали детей.
Посоветовали никогда не забывать о сестринской любви и взаимном уважении, проявлять милосердие, заботиться о
неимущих, пренебрегая мнением алчных и завистливых людей. После этого родители умерли.
Искра долго плакала. Она снова потеряла близких людей. Девушка часто входила в комнату, садилась на пустую кровать
и тихонько плакала о близких и добрых людях, которых уже не было. Её душа болела, но она не переставала помогать
пожилым людям, которые жили по соседству. Предлагала кусочки хлеба случайным прохожим и мечтала, что настанет день,
когда все люди будут счастливы.
Однажды, когда девушка вспомнила о родителях, из её глаз потекли слёзы, вдруг она почувствовала, что рядом кто-то
есть. Оказалось, неподалёку стоял седовласый старец, приблизившись к Искре, он сказал:
- Не плачь, дитя моё! Твои родители сейчас высоко, у нашего Бога. Ты должна продолжать жить и помогать людям, как
и раньше. Не бойся испытаний и делай всё с большой любовью и сильной верой. И запомни, что счастье находится в твоих
руках.
Слова старца успокоили сердце Искры, она хотела поцеловать ему руку, но он исчез. Тогда она встала, вышла во двор,
огляделась и поспешила поговорить с неугомонными сёстрами.
Быстро им рассказала о необыкновенной встрече со старцем. Сразу после этого поднялась на своё любимое место у
старого дуба, откуда было видно всё село и ещё долго размышляла над случившимся.
Равнина была ярко освещена солнцем и выглядела многоцветной и красивой. Искре хотелось обнять бескрайние просторы,
полететь птицей и остаться там навсегда.
Через два года, повзрослев, Искра вышла замуж за хорошего парня - односельчанина. Они жили до глубокой старости со
своими тремя детьми.
27.02.2017 г