Какво желание, каква тъга

Ани Монева
В зеленото на буйните треви
как искам боса само да изтичам.
В косите си разпуснала лъчи,
в очите с оня поглед – на момиче.

И всяка малка капчица роса
по кожата ми жадна да попие.
Небесната огромна синева
от погледите хорски да ме скрие.

Какво желание, каква тъга,
пресичат пътищата си по мене.
Навън мъглата вече зад зора,
а вътре в мене всичкото се смеси.

Ту плач или ту смях се подаде,
преливат чашата ми тъй – по женски.
Зад спуснатото от воал перде,
намира се все нещо да ме жегне.

А трябва малко – само хей така,
пердето, без да мисля да отдръпна.
Какво желание, каква тъга...
Но нека времето да бъде дръзко.