Автор: Генка Богданова
По пантофи и по риза,
от тавана баба Дана,
като облак тъмен слиза
с люти клетви и закана:
- Чух, че Мика ми се смее,
че живея на тавана.
Скарахме се зарад нея
с моята етърва Жана.
Жана, мислех си, от злоба
иска с Мика да ме скара,
да ме вкара рано в гроба,
тази кукумявка стара.
Но одеве чух самата,
Мика, пак за мен говори,
и отново пред снахата,
нови глупости дърдори.
„Караконджол“ ще ми вика!
И проскубана кокошка!
Не, за тези думи Мика
няма да получи прошка!
Май, че още е сърдита,
и обидена горчиво,
затуй, че казах й открито,
че с това кожухче сиво,
дето взе да се облича,
тя на коте мускурливо
вече почва да прилича,
и разсмива всичко живо.
Че какво пък толкоз стана?!
Мика цяла се разпени,
и ядосана захвана,
тя да се заяжда с мене.
Каза ми, че съм злобарка,
че съм била завистлива,
че не иска да ме мярка
пред очите дор е жива.
„Караконджол“ ме нарече,
и „кокошка одъртяла“!
Че не съм й дружка вече,
че съм била изкуфяла!
Че на крави съм смърдяла,
на мухлясала старица…
И дордето тя цъфтяла,
и летяла като птица,
из курортите модерни
на културната Европа,
Дана чак до мрак вечерни
на „конфуто“ зеле копа.
Кална чак до коленете,
реже царевична шума,
бърка трици за свинете,
ужким „гражданка“ се дума!
Боже, да му се не види,
за едно кожухче старо –
с толкова сръдни, обиди
ме заля туй старо харо!
Тази дребна стара сврака,
на сърдита ще се прави!
Що се дърли като драка?
Толкоз бързо ли забрави,
че от село произлиза,
че момуваше с налъми,
нямаше и свястна риза…
Ще ми прави тя чалъми!
Пред мен ще се гражданее,
ще ми вика „селяндурка“!
На такива като нея,
некадърни мижитурки,
ни прощавам, нито лягам
още в джоба си ги слагам!