Автор: Генка Богданова
Цветенца листенца свиха.
Сенките се удължиха.
Вън, под отпуснати крилца
покри и птичката глава.
Трепкат нежните листенца…
Не затваряй ти оченца
и още малко потърпи,
а баба пак ще те приспи
със целувка нежна, сладка
и със приказчица кратка!
Царска дъщеря в палата–
хубава като зората,
раснала като сираче.
Имала баща, обаче,
принцесата прекрасна
била със съдба ужасна.
Щом царицата умряла
дойката й я прибрала.
Тя само с двете си ръце
и всеотдайно, от сърце
погрижила се да расте
щастливо малкото дете.
Щом на нея я оставил,
Царят бързо я забравил.
Тъй сирачето красиво-
вечно тъжно, мълчаливо,
раснало само-самичко
като скрита в клетка птичка.
То имало си за другар
само гарван черен, стар.
А едно мишленце сиво,
любопитно и игриво,
разказвало й новините
за турнири, за игрите,
балове и танци сложни,
и за всички невъзможни
празници за туй сираче…
Тъй принцесата, обаче,
от мишленцето узнала,
новината остаряла,
че татко й е вдигнал сватба
и на булка пак се радвал.
Но царицата, дарена
с хубост, но с душа студена,
била алчна и надменна.
Пожелала непременно
тя от любимия си цар
да има като сватбен дар –
на сирачето сърцето.
Тази вещица проклета
му казала без капка срам:
„Царю, болна съм! Ще го изям
и ще бъда вечно здрава!“
Царят бил с душа корава.
Без да мисли, обещава
сам в жертва да й принесе
осиротялото дете!
Но преди палач да прати
в кулата на тез палати,
мишчицата известила
на другарката си мила,
че я очаква участ зла
и то от бащина ръка!
Дойката се натъжила:
-Бягай, дъще! Бягай, мила,
че царицата проклета
няма капка жал в сърцето!
Чуй, твоят предан мил другар –
Гарванът, макар и стар,
ще те придружи във мрака
до гората. Сред букака,
във една колиба скромна
има фея благородна.
Знай, твоя кръстница е тя
затуй над твоята съдба
тя обещала е да бди.
При нея, мила, ти иди!
Поклони се до земята,
разкажи й за бедата.
И моли ти за закрила
кръстницата твоя, мила!
Тъй със гарвана в ръката,
с тъмно було на главата,
скришом младата принцеса
от двореца се изнесла.
Дълго в мрака те вървели,
пред колибата се спрели,
уморени и без сили
да потропат на вратата
те на феята позната.
Феята се появила,
пътниците осветила.
Щом принцесата познала,
всичко, всичко тя разбрала.
Вкъщи тя я приютила.
Дълго мислила, кроила
как баща й да накаже,
вещицата как да смаже…
После сторила вълшебство-
царят, що живял в съседство,
баща й в битка да плени,
от трона му да го свали
и да вземе за награда
царството с царица млада.
Така наказаният цар –
сам, без царица, без другар,
без държава, без имане –
сам-самичък да остане!
Сам болен дълго да лежи
и да пролива сам сълзи.
Да сънува дъщеря си
и да страда за греха си….
Ала рожбата му родна
била много благородна,
мъките му споделила,
дала му кураж и сила.
Галела с ръката нежна
тя косата белоснежна,
до главата му стояла,
мили думи му мълвяла.
Приказката поучава,
Че кръвта вода не става!
Знай, дете, че добротата
чуден лек е за душата.
Да простиш е благородно,
а сърцето ти, свободно,
мила рожбо, знай го ти,
по-спокойно ще тупти!