Автор: Генка Богданова
Две сапунени мехурчета,
като пухче от жълтурчета
към небето полетяха.
Те танцуваха, блестяха
като дъги пъстроцветни.
Бяха глупави, суетни.
Перчеха се горделиво,
самовлюбено, щастливо.
Първото надуто рече:
- Да стоиш от мен далече!
Аз съм като чудно цвете,
по- красиво съм от двете!
Важно другото отвръща:
- Но небето мен прегръща!
Аз съм сладко, фино, нежно,
като бисер белоснежно!
- Не, красивото съм аз!
Всички гледат мен в захлас.
Аз мехурче съм прекрасно,
светя като слънце ясно!
- Аз пък, като лъч сияйно,
плувам – хубаво, омайно...
- Но какво ми се надуваш?
Знай, че пет пари не струваш!
Ти си като мен- въздушно,
но си лошо и бездушно!
- А пък ти си завистливо,
злобно, грозно и си сиво!
Тъй препираха се двете,
смешни, глупави, превзети.
Всяко другото обижда
и за нещо му завижда.
Скараха се и се сбиха,
ядни те се разделиха.
- Ще летя самО напук!
С мен не искам никой друг!
- Аз ще съм небесен цар,
нямам нужда от другар!
Слушаха ги недоволни
малки капчици дъждовни:
- Хей, мехури празноглави,
мъдрият така не прави!
Свадата си забравете
и веднага се сдобрете!
Ама, че сте смешни, жалки –
двама самохвалци малки!
Хвалите се, суетите,
ала щом ви се насити
въздухът да ви подмята,
ще ви върне на земята.
Ще се пукнете, „сладури”,
малки, глупави мехури!
Чуйте мъдростта народна:
Всяка хубост е прехОдна.
С разум мъдрият блести.
Чест е скромен да си ти!
Който много се надува,
пукната пара не струва!