Автор: Генка Богданова
„За тези, които пълзят, времето лети като стрела.”
Баба Костенурка, с писаната хурка,
тръгна пак на гости по Велики пости.
Крачи тя по друма и на глас си дума:
-Дружката ме чака долу, във дренака,
дето се намира, чак отвъд баира.
Много е далече. Слънцето напече,
ала не обичам като кон да тичам!
Дружката ми драга няма да избяга.
Крачи леко-леко в бялата пътека.
Стигна до поточе. Как да го прескочи?
Обикаля доста да открие моста.
Пътя пак намира…- Ето го баира!-
Охна тя дълбоко: -Леле, че високо,
но ще го премина,после ще почина!
Качва се, не спира, с хурка се подпира.
Дълго се катери, но върха намери.
Седна да почива тя под круша дива,
потна, отмаляла и с душа заспала.
Дремна три недели, пет месеца цели...
Като се събуди чудом тя се чуди:
Пролет отлетяла, круша прецъфтяла,
няма китки бели, плодовете – зрели?!
Вдигна Костенурка писаната хурка
крушки да си друсне, сладко да си хрусне.
В кърпа круши върза, после пак забърза
и със потна риза, от баира слиза.
Крачи и проклина пустата пъртина –
ту я камък спъне,ту я бодне с тръни!
„Ах, беда голяма, пътят край ли няма?
Май се позабавих?Дружката оставих
сам - сама да чака долу във трънака.
Много време мина, гозбата изстина.
Чух от кака Сврака, свършил козунака!
Хвърли Костенурка и торба, и хурка,
шапката си върза, най-накрай забърза.
Тича дни, недели, три месеца цели.
Отиде на гости по Коледни пости.
Смеят й се всички: веселите птички,
полските гадинки, горски животинки:
-Костенурке славна, като тебе бавна,
тромава в краката няма по земята!