Пролог
Мълчах. Със месеци, с години.
В бележниците— нито ред.
В душата— болка нестопима,
на стола— спомен от поет.
Във пощенската ми кутия—
писма без подпис, без адрес:
«Ще те разпънем и убием!
Ще те размажем като пес!»
Терор. Заплахи. Кал. Помия.
В стъклото— камък зъл, трошащ!
Не само във стъклото биещ,
а във самата ми душа.
«О, Боже!»— в чудо се намерих...
Замерящият ме със кал
ръка целуваше ми вчера,
защото аз го бях възпял,
защото— тъмен и бездомен—
в дома си и във своя стих
го приютявах с покрив, с помощ...
С това ли ми се отплати?!
Ще подновя стъклото кухо,
ала душата— как? Не знам.
Дорде живея, ще ми духа
и ще ми хвърля студ оттам.
Било какво било. Остана
в предишното ми битие.
Заръби във душата рана,
кое забравено, кое
простено —спомен стар, отминал.
Люти в очите ми плача.
...Мълчах със месеци, с години...
Не мога вече да мълча!
И от един строшен прозорец
гласът ми шепне нестрошен:
«Простил съм ви отдавна, хора!»
Дано и аз да съм простен.
Дамян Дамянов
Пролог
Молчал я месяцы и годы,
не клал ни строчки день за днём.
В душе разор и непогода:
гори ты, творчество, огнём.
В почтовый ящик анонимки
без адреса совали мне:
«Осёл, готовь себе поминки!
Убьём как пса, тебе конец!»
Метали грязь, лили помои,
окно разбили кирпичом!
Как в душу плюнули: от боли
свилась родная калачом.
Чудны дела твои, всевышний:
меня обидел хулиган—
поклонник мой, читатель бывший.
Как быть теперь ему и нам?
Он, прежде тёмный и бездомный,
страны крестьянской перегной,
отёсан уж станком и домной,
воспрянул как, воспетый мной!
Я обновил стекло, а душу
едва отмою добела:
трясёт от холода как грушу,
как вспомнит, даром что цела.
Что было в общем позабылось,
зарубцевалось, отболев.
Изрядно выветрилась сырость—
и плачусь я уже в тепле,
не ждущий милости природы,
жевавший стон, глотавший крик...
Молчал я месяцы и годы—
настало время говорить!
Мой быт как ваш безумно труден,
забот повыше головы.
Прощаю вас, простые люди—
простите бедного и вы!
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы