СИФОНЪТ НА ВРЕМЕТО
Времето, мярката за промяна, у нас се търкаля спокойно, необезпокоявано. Младите са в чужбина. Студентите се гласят също за нея. Търсят майката на реализацията. Гледат към Англия, Германия, Норвегия. И щатите. А работещите българи са из цяла Европа и САЩ. Тук няма къде. Администрацията е заета. Политиката също. Все важни дела. Болниците? Там няма как. Болниците кретат. Ах, болниците! Горките! Приличат на пациентите си, след пенсия. На патерици, трудно подвижни. Трудно кредитирани. Трудно устояват. Все имат да дават. Все имат… Защо ли? Ликували болните! Ами да не ликуват! Кой ги кара? Кой им налага? Еднопосочният билет е в джоба на всеки. Какво ще се маят с тези болни? Не могат ли да плащат да си отиват. От „къдя накъдява“, да напрягат социалната атмосфера. Защо да тормозят затормозената икономика? Много им се иска, но не са познали. Не са. От къде да ги издържат? Всичко е на концесия. Всичко. И печалбите летят към концесионерите. Поминъкът родния? Поминъкът родният е далече от супермаркета. Достъпът е контролиран. Какво ще прави българският производител там? Там няма работа. Така че… остава сферата на обслужването. Малко безработни. Много в чужбина. Така необезпокоявано, времето клати крака и няма кой знай каква промяна да регистрира, освен измамите, кражбите, катастрофите, побоищата. Но те почти не се умножават. Или умножението е минимално. По-точно намаляват. Да минимално, но намаляват. Такива специализирани данни отчита статистиката. Съдът се бори неуморно. Неуморно. По всички етажи на правосъдната система. Но за беда в мрежите попада само цаца. Само цацата, горката. А акулите се плъзгат акробатично и някак си успяват да се измъкнат по непредвидените пробойни и подводни течения в океана на родното съвременно съдопроизводство. Особено акулите убийци. Така текат дните и месеците в сифона на времето. Необезпокоявано. Така минава и годината.