Автор: Генка Богданова
Разцъфнал, нежен цвят беше, мой живот.
От пъпка млада - тъй бързо се разви.
Ах, мираж ли бяха детските ми дни?
А разкошният цъфтеж на младостта
бе само сладък миг, белязан с радостта.
Мой живот, дърво огънато от плод –
плод благословен, родил се от цвета,
облагороден във мен от любовта,
събрал в себе си на рая сладостта
Знам,след цвета – красив и краткотраен,
след сладката родитба идва краят.
Предвестници са жълтите листа,
изсъхналият клон, сбръчкана кора...
Но коренът е жив и цвят сънува.
Скован от зима - пролетта бленува,
той за ново, щедро лято сбира сок
кротко не приема своя край жесток.
Затуй, понякога от тази жажда
и в есента дървото пъпки ражда.
Край тези пъпки, цъфнали без време,
пробуждащ се живот все още дреме
и по законите на времето съзрял
на пролет разцъфтява в „облак” бял...
Децата наши - свои рожби раждат,
а после те – чрез внуци се прераждат.
Туй е кръговратът мъдър на живота,
живеем, „тръгваме“си с неохота,
оставяме следи – ярки или скромни,
с надеждата, че някой ще ни помни!